Момичето се обръща.
И замръзвам. Сякаш някой току-що хвърли отгоре ми гигантски камък.
Това не е възможно. Просто не може да бъде.
Вече виждам ясно лицето й и мозъкът ми напълно изключва. Предполагах, че е някаква игра на светлините, комбинация от недостатъчно сън и прекалено много стрес, но сега…
Облягам се на близкия парапет, за да не падна, и притварям очи. Чувствам, че мозъкът ми се е претоварил и всеки момент ще се изключи като повреден компютър. Защото това не е просто прилика, някаква сбъркана идентичност, непозната, която изглежда донякъде като мен, когато бях на двайсет и една години. Познавам я — метър и седемдесет, късата пола, черната очна линия, слънчевият загар. Познавам я цялата.
Усещам как очите ми ще изскочат от орбитите си.
Това съм аз.
Така, никога не съм била по-уплашена през живота си. Това не може да е истина. Не се случва наистина. Знам го с всеки милиметър от разумното си трийсет и едно годишно Аз. Това е сигурно и дори татко ще се съгласи с мен. Което означава, че халюцинирам. Че губя ума си.
Вратата на номер 39 се затваря с трясък и момичето изчезва в къщата. Постепенно идвам на себе си и поемам почти на бегом към колата си. Добре, Шарлот, просто се успокой. Ще си идеш вкъщи, ще вземеш един валиум и ще си легнеш. Ще заспиш и ще забравиш. Даже може и утре сутринта да си вземеш малко почивка от работата и да си починеш.
По дяволите!
Още една глоба! Стигам до колата си и виждам познатото пликче, пъхнато под чистачката на предното стъкло. Типично. Изваждам листа отвътре и го поглеждам с неприязън. Вече става досадно, нямаше ме само пет минути. Зачитам се:
Модел на колата: фолксваген „Бръмбар“
Нарушение: паркиране в забранена зона.
Време: 18.28.
Какво? Сърцето ми ще изскочи, гледам датата и цифрите започват да плуват пред очите ми…
Ръцете ми треперят. Не, това не може да бъде, просто не може…
Обхваща ме паника и изпускам листчето. Вятърът го понася, а аз се мятам в колата, запалвам двигателя и потеглям с бясна скорост. Трябва да се махна оттук. Колкото се може по-бързо.
Десета глава
— Здрасти, Беатрис. Обаждам се да ти кажа, че съм болна.
— О, милата! Какво ти е?
— Мисля, че имам тумор в мозъка.
— Шшш! — чувам тихо шъткане и поглеждам към чакалнята — рецепционистката ме гледа сърдито през листата на високата папрат. — Не можете ли да четете? В приемната на доктора не са позволени мобилни телефони.
Вече е следващата сутрин и аз седя в твърд пластмасов стол, обградена от списания с измачкани краища и много болни хора, чакащи да бъдат приети от моя личен лекар. Миналата вечер се прибрах вкъщи, взех валиум и сигурно съм се строполила незабавно, защото не си спомням нищо до шест часа тази сутрин, когато се събудих с дрехите от снощи и напълно разбита. Само след секунда — бум — споменът за случилото се вчера отново се върна и се разбудих напълно.
И отново изпаднах в шок.
Хората винаги съветват да поспиш, когато нещо те безпокои — теорията е, че сънят е чудотворно средство, което лекува всичко и дава отговор на всички въпроси. И ето, аз спах, а отговорите още ги нямаше. Даже се бяха появили много повече въпроси, които се блъскаха в главата ми и се чудеха как да излязат навън. Затова направих единственото нещо, което можех: отмених уговорката с личния си треньор.
И започнах да ровя из „Гугъл“…
На думата „халюцинация“ излизат 936000 резултата, всичките ужасяващи. Някои сайтове говореха за сериозни психични заболявания, други за мозъчни тумори й показваха страшни снимки на някаква жена с отрязана горна част на главата. И това не беше всичко; имаше множество предупреждения за сериозни главоболия, умора и ирационално поведение.
Такива, които могат да превърнат една разумна трийсет и кусур професионалистка в смахната лунатичка.
Трябва да е нещо такова, нали? Да си призная, не си спомням даже какво точно прочетох. Просто минавах от една статия на друга, четейки ужасяващи истории в личните блогове на болни хора. Най-накрая, вече напълно убедена, се втурнах към джипито си, умолявах сестрата да ме пусне без предварителна уговорка и обяснявах, че въпросът е на живот и смърт.
Това беше преди двайсет и пет минути, мисля си гневно, поглеждайки към часовника си вече за десети път.
— Мозъчен тумор! — възкликва Беатрис от другата страна на линията. — Господи, в болница ли си?
— Не още — шепна аз, като се опитвам да прикрия „Блекбъри“-то в яката на сакото си, далеч от орловия поглед на рецепционистката. — При доктора съм. Но съм сигурна, че ще ме изпрати там за тестове. — При споменаването на думата „тестове“ ме обзема силна паника, но се овладявам.