— Да, така беше и при братовчед ми Фреди — коментира разбиращо Беа.
— Така ли? — чувствам, че стискам телефона по-силно.
— О, да, беше най-странното нещо, което съм виждала. Един ден си удари главата, а на следващия започна да усеща някакви странни миризми. Беше доста притеснително. Където и да отидеше, казваше, че усеща аромата на шоколад, което на теория може и да звучи хубаво, но за горкия Фреди беше ужасно, защото той мрази шоколад. Всъщност не обича нищо сладко. Пада си повече по сирената.
— Мис Мериуедър? — вдигам рязко глава към рецепционистката, която ме гледа с кисело изражение на лицето. — Докторът ще ви приеме.
— Да, благодаря ви.
— Освен ако не предпочитате да продължите разговора си отвън.
По телефона още чувам как Беатрис продължава да нарежда:
— Така че очевидно можеш да познаеш, че той не е от моята страна на семейството, нали ме познаваш — никога не мога да устоя на едно парче торта.
— Беатрис, трябва да вървя — изсъсквам аз, затварям „Блекбъри“-то и го включвам на мълчалив режим, усмихвам се мило на сестрата и бързо се запътвам към кабинета на доктора.
— Влез.
Бутам вратата и виждам д-р Евънс, моето джипи, седнал на въртящия си стол зад облицованото си с кожа бюро. Той винаги има сериозно и строго изражение на лицето, косата му е бяла и вече оредяла отпред; носи очила с рамка от коруба на костенурка и пише нещо в бележника си, когато влизам в стаята.
— Заповядайте, седнете — казва благо, вдига глава и се усмихва. Усмивката му обаче замръзва, когато ме разпознава. — А, мис Мериуедър — произнася малко по-сухо той, оставя писалката на бюрото си и преплита пръстите на ръцете си. — Драго ми е, че се виждаме отново.
Сядам на стола срещу него и се усмихвам нервно.
— И толкова скоро — добавя доктора, докато се протяга за картона ми, който се намира в голяма синя папка в бюрото му. Отваря го и започва да го прелиства.
Признавам, папката е доста дебела, направо огромна, но, както винаги съм казвала, по-добре е да си малко по-предпазлив по-рано, отколкото да съжаляваш после.
— Е, как е обривът? — пита д-р Евънс, стигайки до информацията за посещението ми от миналата седмица.
— Добре е — отговарям бързо. — Бяхте прав, просто екземата ми се беше раздразнила отново.
— А „острата болка от лявата страна на ребрата“? — продължава да чете от картона ми.
Става ми малко неудобно. Това беше по-миналата седмица. Бях на йога и по средата на упражненията усетих наистина остра болка — помислих си, че съм пукнала някое ребро. Кълна се, беше много болезнено. За момент даже ми хрумна, че може да съм пробила белия си дроб и помолих доктор Евънс да ме прати на рентген.
— Ъъъ, всъщност е много по-добре — отговарям смутено, махайки невидим конец от ръкава си.
Започвам да си мисля, че може би съм преувеличила. Вероятно след една гореща баня и масаж с тигрово масло щях да се почувствам като нова. Но, разбира се, няма как да сме сигурни, нали?
— И така — казва лекарят ми бавно, — какъв е проблемът този път?
Преглъщам трудно, чудейки се как да му кажа, откъде и с какво да започна.
— Мисля, че имам мозъчен тумор.
Думите излизат от устата ми, преди да се усетя. Когато чувам най-големия си страх, произнесен високо на глас в лекарския кабинет, внезапно той става съвсем реален. Обхваща ме паника. Голяма паника.
Доктор Евънс, от друга страна, дори не потрепва.
— Разбирам… — повдига многозначително рошавите си вежди и записва нещо в бележника си. Протягам врата си, за да се опитам да видя какво пише, но естествено не успявам. — И какво ви кара да мислите така? — пита ме той любезно, сякаш обсъждаме времето.
Поемам си дълбоко въздух, докато умът ми се връща назад към вчерашния ден.
— Имам странни халюцинации — отговарям, като се опитвам да звуча спокойно.
Той продължава да си драска нещо.
— Можете ли да ги опишете?
Отново поемам дъх, преглъщам и…
— Видях себе си на двайсет и една години.
Ето, казах го.
Само дето, вместо да подскочи до тавана и да зяпне от изненада, както очаквах, лицето на доктор Евънс се отпуска и той се усмихва печално.
— О, това се случва на всички ни, когато остаряваме — казва небрежно.
Поглеждам го объркано.
— Така ли?
— Разбира се. Много пъти съм си въобразявал, че съм на двайсет и една години, но после се виждам в огледалото — подсмихва се и подръпва белите си кичури.
— Не, не разбирате — опитвам отново. — Това беше истинско. Освен това имах главоболие — добавям и притискам слепоочията си. — Ужасно, агонизиращо главоболие.