Добре де, не е чак толкова зле, но в кабинета на лекаря винаги трябва да се преувеличава.
Доктор Евънс вдига рязко глава, внезапно притеснен.
— Опитахте ли да полегнете в затъмнена стая? Виждате ли?
— Ами не точно…
— Усещате ли гадене и повици за повръщане?
Поколебавам се. Малко преувеличение е едно, но явната лъжа е съвсем различно нещо.
— Всъщност обикновено ми минава след няколко аналгина.
Очите му се присвиват.
— Въпреки че понякога се налага да взема три един след друг — добавям бързо.
— Мис Мериуедър, трябва да ви задам няколко въпроса.
— Добре — кимам енергично аз.
— Има ли някакви психични заболявания в семейството ви?
— Ами, баща ми винаги казва, че майка ми го побърква — не успявам да се въздържа и се усмихвам. Усмивката ми обаче изчезва моментално при вида на каменното изражение на лицето на доктор Евънс. — Но иначе, не. Освен пралеля ми Мари, която имаше говорещ папагал — добавям след малко размисъл.
— Някога получавали ли сте припадък?
Сещам се за миналата седмица, когато си видях сметката от кредитната карта, но съм сигурна, че това не се брои.
— Не — поклащам глава. — Никога.
— Загуба на паметта?
— Ами, забравих рождения ден на баща си — признавам и навеждам глава. Ръцете ми са в скута ми и нервно стискат кърпичката ми.
Доктор Евънс записва още нещо в бележника си.
— Колко часа на ден прекарвате в офиса си?
— Ъ, шест… Не, осем — опитвам се да преброя на пръстите си. — Много.
Той пак записва нещо.
— Спите ли по осем часа?
— Нима някой го прави? — опитвам се да остроумнича. Въпреки последните дванайсет часа непробуден сън (слава на фармацията!), все още се чувствам изтощена.
— Ядете ли редовно по три пъти на ден?
Мисля си за пропуснатите закуски и обедите на бюрото, и вечерите, които…
— Е, ами, не бих казала точно „редовно“…
Последва известно мълчание, след което доктор Евънс оставя писалката на бюрото си, взема стетоскопа си и се приближава към мен. Притиска го до гърдите ми и изхъмква леко „Аха…“, после премерва кръвното ми и издава същия звук. Светва с фенерчето си първо в едното, после и в другото ми око и още по-многозначително казва „Ммда“.
Чакам напрегнато за диагнозата му.
— Е, докторе?
— Както и мислех — кимва той.
— Какво ми има? — питам с разтреперан глас.
— Страдате от силен стрес.
— Стрес? Само това ли е? — поглеждам изненадано към него. — Но аз четох в интернет… — спирам, защото забелязвам как ме поглежда Евънс.
— Стресът е много сериозно оплакване — казва той раздразнено. — Съветът ми е да си почивате повече, да минете на редовна здравословна диета, да се откажете от кофеина и алкохола. — Затваря картона ми и се изправя. — О, и още едно нещо.
— Да? — питам цялата в слух.
— Знаете ли какво е киберхондрия?
Обхваща ме паника.
— Не. Опасно ли е? — питам аз. По дяволите, ами ако съм го хванала?
— Това е, когато човек постоянно си поставя сам диагнози, вследствие на прочетеното от интернет — отговаря докторът и ми хвърля назидателен поглед.
Усещам как почервенявам от срам.
— О, разбирам.
— Стойте далече от интернет и ще забележите, че здравето ви ще се подобри значително много скоро — доктор Евънс отваря вратата и ми протяга ръката си. — Приятен ден, мис Мериуедър.
Тъй като се бях впуснала при доктора все още със снощните си дрехи, сега се прибирам вкъщи, за да се изкъпя и преоблека, преди да отида на работа.
За щастие този път пътуването ми минава без инциденти. Никакви странни „бръмбари“. Никакви халюцинации. Никакви необясними събития.
Всъщност, когато стигам до офиса си, скътан в една малка уличка, и се запътвам по тротоара към вратата на сградата, започвам да си мисля, че доктор Евънс е прав и може би просто съм стресирана. В края на краищата стресът може да причини странни неща на хората. Знам го, защото четох за това в една от книгите си за самопомощ — беше пълно с истории за хора, загубили ума си вследствие на силен стрес. В един ден си живееш напълно нормален и съвършен живот, а на следващия ден — бум! — се озоваваш в парка гол и разговарящ с извънземни.
Но да попаднеш на самата себе си, на двайсет и една години? Все пак, доста странно, нали?
Значи, това е. Решено е. Повече никакво ровене в „Гугъл“, никакво преследване на чужди коли и никакви шантави мисли за миналото… и мен в миналото. Стигам до входната врата и я бутам навътре, за да се отвори. Отсега нататък наистина ще се опитам да си почивам повече и да го давам по-спокойно. По препоръка на лекаря си.