— О, божичко, ти си тук! Как си, всичко наред ли е? — изпищява Беатрис щом ме вижда, става от стола си и се втурва към мен. — Толкова се притесних… Не можах да спра да мисля за теб… и бедния братовчед Фреди. Защото си спомних отново всичко — посещенията в болницата, тестовете, миризмите… — започва да върти перлите си и ме поглежда с леко наведена глава. — Забелязала ли си някакви странни… миризми?
— Всъщност добре съм. Оказа се, че диагнозата не е била такава.
— Имаш предвид, че нямаш… — Беа инстинктивно сграбчва ръцете ми, а после със смущение ги пуска отново. — Ами, добре, просто седни и се отпусни, а аз ще ти направя едно хубаво кафе — казва тя и се запътва към кафе машината.
— Благодаря ти, но мисля да пропусна кафето тази сутрин и да пия само вода. О, и имаш ли нещо за ядене?
Беатрис ме поглежда изумено.
— Сигурна ли си, че си добре?
— Да, добре съм — усмихвам й се с признателност, докато свалям сакото си, сядам на бюрото и включвам компютъра си.
— Какво ти каза точно докторът? — пита Беа от малката кухничка, разположена в дъното на офиса ни.
— Ъъъ, нали знаеш — отговарям разсеяно, докато проверявам пощата си. Сърцето ми забива учестено. Имам петдесет и седем непрочетени съобщения! — Просто имам нужда от повече почивка.
— Ами, добре. В графика за този следобед имаме само едно парти за откриване в „Ексхейл“, онзи нов спа център зад ъгъла. Говорих с мениджъра им по-рано и той смята, че ще имат нужда от малко пиар — тя се усмихва съзаклятнически. — Освен това съм сигурна, че там имат чудесни хапки и шампанско. Точно от това имаш нужда, чаша шампанско — съветва ме мъдро. — То винаги ме кара да се чувствам по-добре.
— Не съм сигурна, че трябва да пия алкохол…
— Глупости. Мама винаги е казвала, че това е най-доброто лекарство — продължава тя и ми подава бутилка „Евиан“ и кифличка.
— Благодаря — кимам и се обръщам отново към компютъра си. Отпивам от водата и продължавам да чета съобщението от един редактор във връзка с наше прессъобщение за един от клиентите ни.
— Всичко наред ли е?
Поглеждам към Беа, все още навъртаща се около бюрото ми.
— Да, благодаря ти.
— Чудесно — усмихва ми се тя и започва да си играе с една от снимките на бюрото ми. — Е, има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш? — пита, като се опитва да звучи съвсем небрежно, ама никак не й се удава.
— Ами, не, мисля, че това е всичко — поклащам глава и се връщам към имейлите си.
Беа обаче не се предава.
— За това, което се е случило вчера?
— Вчера? — повтарям, вече леко раздразнено.
— За срещата ти с Лари Голдстийн? — не издържа най-накрая асистентката ми и почти се провиква.
— О, да, разбира се! — сепвам се аз. Как е възможно? Всичко, което се беше случило на обяда, сякаш е изчезнало от ума ми, което е доста странно, защото беше единственото нещо там в продължение на седмици.
— Бях на тръни през цялото време, но не посмях да ти се обадя, а после не чух нищо от теб до тази сутрин, когато ми звънна от кабинета на доктора.
— Мина добре, наистина добре — успокоявам я аз. — Всъщност — усмихвам се и го изстрелвам — получихме го.
Беа отваря уста и ме гледа с широко отворени очи.
— О, божичко, това е… — млъква за миг, загубила ума и дума, после идва на себе си — … чудесно! Просто чудесно! — засиява цялата и почти трепери от вълнение.
Наблюдавам реакцията й и внезапно си давам сметка колко силно противоречи на моето настроение. Тя е абсолютно права. Това е чудесно, даже по-скоро може да бъде описано като фантастично, мисля си относно избора на Беатрис на прилагателното. И все пак…
Споменът за усмивката на Лари Голдстийн от другата страна на масата в ресторанта обаче отново ме кара да изпитам смътно неудобство. Ще го пренебрегна. Определено. Както казах, нищо не се е случило. Било е просто развинтеното ми въображение.
— Знам, чудесно е — старая се да споделя ентусиазма й.
— Напълно. Страхотно е! — направо хлъцва Беа, а после ме поглежда изпитателно. — Просто не мога да повярвам, че не ми каза още вчера. — Когато не ми се обади… — тя повдига вежди и се нацупва. — Е, можеш да си представиш…
Кълна се, понякога Беатрис Може да ме накара да се почувствам като непослушна ученичка.
— Знам, съжалявам — извинявам се внимателно. — Отбих се по-късно в офиса, но ти вече си беше тръгнала, а вечерта не се чувствах добре… — спирам се, преди да кажа нещо повече. — Както и да е, и двете много добре знаем, че преди да е подписан договорът и да направим изявление в пресата…
Намеквам за случка от миналата година, когато си мислехме, че сме взели един голям договор с хотелска верига, само че те изненадващо промениха мнението си и отидоха при конкурентна агенция, тъкмо когато Беа отваряше бутилка „Болингер“ от качествена година („търкаляща се“ в тях така, между другото), за да празнуваме.