За разлика от домовете на обикновените хора, където „се търкалят“ неща като чаши кафе и разхвърляни дрехи.
— А, да, това си беше чиста загуба на хубаво шампанско — съгласява се Беа с въздишка. — Добре, този път ще го държим още малко в лед, нали? — усмихва се щастливо, преди да добави: — И така, за кога да насроча следващата ви среща. Трябва да проверя в графика, за да сме сигурни, че си свободна.
Графикът е нашата библия. Не правим нищо, което не е в него. Пазителят на „съкровището“ е Беатрис и тя взема работата си много насериозно. Сега отива до бюрото си, отваря календара и започва да преглежда срещите ми.
— За кой ден говорихте? Имаш прозорец в единайсет часа следващия вторник.
— Всъщност ще направим изявлението за пресата във вторник, така че уговорката ни е за четвъртък.
— Четвъртък следващата седмица? Да, мисля, че ще стане, трябва само да преместя една среща…
— Не, този четвъртък. Утре.
Беа си поема дълбоко дъх.
— Важно е да ковем желязото, докато още е горещо. Така че нямаме много време.
— Така е, права си — кимва тя. Изражението на лицето й става много сериозно. — Е, няма да е лесно, защото има много работа за вършене, но можеш да разчиташ на мен — обръща се обратно към компютъра си. — Така, да видим. Имаш среща в десет часа с Трини от „Гардиън“, по обяд ще ходиш на оглед на къщата с Майлс, следобед имаш среща с няколко журналисти от списание „Сейнсбъри“, но ако искаш, мога да сменя часа…
— Всъщност срещата ни е за утре вечерта.
— Вечерта? — повтаря Беа и повдига въпросително вежди.
— Ще вечеряме заедно — отговарям, като се опитвам да звуча съвсем небрежно. — В хотела му.
— О — кима тя, опитвайки се да смели информацията. — Доста интимно. Сигурно така правят в Холивуд.
— Да, сигурно — съгласявам се и пропъждам съмненията си. Асистентката ми се навежда отново към компютъра си и започва да пише.
— Четвъртък. Вечеря с Лари Голдстийн. Готово. В графика е.
Единайсета глава
Останалата част от деня отлита в разговори по телефона, срещи с журналисти, уговорки с клиенти, докато най-накрая става следобед и с Беатрис напускаме офиса и се запътваме към новия спа на ъгъла зад нашата улица.
Пристигаме и виждаме, че партито е в пълния си вихър, стилът е много „спа“ — лека, нежна музика като от арфа се носи от невидимата уредба, фонтан, направен от вековна индонезийска скала, разпръсква свежест наоколо, а хората от персонала — боси и облечени в тоги — подаряват на гостите лотосови цветя и предлагат безплатни процедури.
Преброждам с очи тълпата, отпивам глътка от леденостуденото шампанско „Молт“ и се наслаждавам на усещането от мехурчетата по езика си. Никога не бих го повярвала, но, изглежда, майката на Беа е права. Добре де, не бих го нарекла „най-доброто лекарство“ и не бих казала, че се чувствам много по-добре, но съм изпила само половин чаша, а трябва да призная, че вече започвам да възприемам нещата много по-спокойно отпреди малко.
— Хапки? — пита сервитьорка и протяга към нас голям сребърен поднос.
— Да, благодаря — въодушевявам се аз. — Какви са?
— Пъдпъдъчи яйца с домати — обяснява тя и ми подава салфетка.
— Дали са от свободно отглеждани птици? — питам, преди да отхапя.
Добре де, не съм чак толкова спокойна. Усмивката на момичето замръзва.
— Ами, не съм сигурна…
— Ъмм, това изглежда вкусно — прекъсва ни Беатрис и си взема няколко. Поглежда ме. — Какво? Няма ли да изядеш твоите? — възкликва, гледайки към недокоснатите ми хапки.
— Всъщност не съм толкова гладна — лъжа аз.
— Добре, щом няма да ги ядеш… — Беа изчаква сервитьорката да си тръгне и взема и моите хапки. — Партито е наистина чудесно, трябва да призная. — Изяжда плячката си и отпива с удоволствие глътка шампанско. — Ще опиташ ли някоя от безплатните процедури?
Поглеждам часовника си.
— Трябва да се връщам в офиса.
— Безплатен петминутен масаж на лицето? — предлага минаваща край нас жена в тога и ме поглежда въпросително.
— О, Шарлот, върви, трябва да пробваш — подтиква ме Беатрис.
Поклащам глава.
— Наистина трябва да довърша съобщението за пресата.
— Ще отнеме само пет минути — не се предава тя. Честно, човек може и да не повярва, че тя е асистентката, а аз съм шефът. А пък и — поколебавам се аз — релаксиращият масаж може да е точно това, което препоръча докторът. Освен това винаги може да си взема малко работа за вкъщи. Казвам го и се сепвам — кога пък не съм си вземала?