— Не, не тази част — прекъсвам я грубо.
— Божичко, не си спомням.
— Каза нещо за това да си на двайсет и една отново — напомням й. Стомахът ми е свит на топка.
— О, да, говорех за машина на времето — спомня си Беа. Прибира продуктите в плика и отпива глътка шампанско. — Макар че, ако човек наистина се върне назад във времето, той няма да се подмлади и да стане на двайсет и една отново, а ще срещне себе си на тази възраст.
Чувствам се не на себе си, направо зашеметена.
— Стивън Хокинг обаче твърди, че пътуването във времето не е възможно — продължава тя и после се засмива. — Иначе щяхме да бъдем затрупани от туристи, идващи от бъдещето.
— Да, разбира се, че не е възможно — засмивам се и аз. Вече се чувствам по-добре, сигурно е било от шампанското. Пък и тук е доста шумно и задушно.
— Теорията на относителността, от друга страна, предоставя научни аргументи в полза на твърдението, че пътуването във времето е възможно при определени, макар и доста необичайни сценарии — добавя след известен размисъл Беа.
Поглеждам я с недоверие.
— Какво? Да не би да ми казваш, че вярваш в пътуването във времето? — винаги съм знаела, че моята приятелка и асистентка е малко странна, но не и че е пълно хахо. — Хайде де, шегуваш се, нали?
— Всъщност не, не се шегувам — тросва ми се леко тя и свива устни. — Според физическите закони съществуват няколко варианти, при които то би било теоретически възможно. Някои квантови физици например вярват, че всяко историческо събитие създава нова вселена за всеки възможен изход, в резултат на което се пораждат множество алтернативни истории — спира, за да отпие от чашата си. — Това е в основата на интерпретацията за многото светове на квантовата механика, формулирана от физика Хю Евърет през 1957 г., алтернатива на Копенхагенската интерпретация, първоначално формулирана от Нилс Бор и Вернер Хайзенберг около 1927 г.
Ехо?
— Можеш ли да ми го обясниш още веднъж, но този път на английски, ако обичаш? — питам, след като съм се изгубила в разсъжденията й още на първите изречения.
— Добре, погледни го така — Беа оставя чашата си с шампанско и се протяга към минаващата край нас сервитьорка. — Извинете ме — усмихва й се, грабва няколко хапки, после постила салфетката си върху близката маса и започва да ги подрежда. — Да приемем, че това не е вселена — обяснява тя и поставя една хапка в центъра, — а по-скоро една мултивселена. — После нарежда около нея няколко допълнителни хапки. — Заедно тези мултивселени съдържат цялата физическа реалност. Различните вселени в мултивселената се наричат паралелни вселени. — Тя вдига една хапка и ми я подава. — Представи си, че това е паралелна вселена — казва ми с напълно сериозно изражение.
— Ъъъ, добре… — кимам колебливо.
— Тя съществува по едно и също време заедно с всички тези други паралелни вселени — сочи Беа към другите хапки. — И ти можеш да пътуваш между тях, виждаш ли?
Гледам объркана към хапките и се опитвам да схвана информацията. За някого като мен, който е зарязал много отдавна физиката заради творческото писане, всичко това е доста неясно. Направо ужасно неясно.
— Разбира се, има и други теории, които включват пътуване, по-бързо от скоростта на светлината, преместване на големи количества физическа материя, която освобождава енергия и може да създаде пролука във времето, или пък използване на т.нар. космически струни, или дори преминаване през „дупки на червеи“ — Беатрис продължава да изрежда безгрижно и илюстрира думите си с една паралелна вселена. Пардон, имах предвид хапка.
— Дупки на червеи? — питам аз, а устата ми потрепва нервно. Съжалявам, но не мога да приема разговора ни сериозно. С всички тези ордьоври…
— Знаеш, като портал — свива рамене асистентката ми. — Като някакъв вид тунел, който ти позволява да пътуваш от едно време — пръстът й прокарва линия през салфетката — до друго.
Внезапно онова странно чувство в стомаха ми се появява отново, а главата ми започва да бръмчи. Не, това е лудост, казвам си аз, и отблъсвам назад мисълта, още преди да се е появила съвсем в ума ми. Всъщност даже е повече от лудост. Напълно абсурдно е.
— Да, знам. Дори и на мен не ми е съвсем ясно — успокоява ме Беа, която е разбрала по погрешен начин мълчанието ми и ме потупва по рамото утешително. — Ако се опитам да ти го обясня по-подробно, страхувам се, че главата ти може да експлодира или пък да се спука, в зависимост от това в коя вселена се намираме в настоящия момент и от съответните физически закони, функциониращи в нея — добавя тя намръщено. — Но иначе харесвам много „Завръщане в бъдещето“, спомняш ли си го? — пресушава до дъно шампанското си и ми се усмихва лъчезарно. — Още малко мехурчета?