Дванайсета глава
Оставам още малко, после си намирам някакво извинение, зарязвам Беатрис да пие шампанско и се изнизвам от партито рано. Карам за вкъщи и се чувствам притеснено, около мен сякаш витае нещо — като в горещ летен ден, точно преди буря, когато въздухът е зареден с електричество и си изпълнен със смес от вълнение и някакво мрачно предчувствие и знаеш, че то ще се случи… Само че не знаеш какво ще е то. Чакаш. Гледаш. Чудиш се.
Което е нелепо, напомням си сама, защото нищо няма да се случи. Нищичко.
Това е поредната топла вечер и както обикновено в часа пик е пълна лудница. Шофьорите са свалили прозорците на колите си, за да пуснат малко въздух в колите си, и се борят за всеки сантиметър от пътя, а на тротоарите пешеходците се блъскат един в друг като мравки работнички и бързат към метрото. Следвам знаците за отклонението и включвам радиото. Диджеят чурулика жизнерадостно, пуска шегички, говори със слушатели и аз го слушам доволна, че има какво да ме разсейва.
За около трийсет секунди.
След това, без да се усетя, умът ми се връща към разговора с Беатрис. Думите й зазвучават в главата ми: „… възможно при определени сценарии… паралелни вселени… преместване на големи количества физическа материя… тунел, който позволява пътуване от едно време в друго…“
Сещам се за вчерашния ден — как минах край копачите, които местеха цялата тази пръст, отклонението, завоя по страничната улица, минаването под подлеза, който предполагам, че е един вид тунел…
Така, стига! Трябва да спра да фантазирам. Да, Беатрис е завършила някакви си умопомрачително сложни математики и физики в Кеймбридж, но пътуване във времето? Да бе, да, какво следва после? Летящи чинии и малки зелени човечета?
Тогава как ще обясниш датата на глобата за паркиране? — прекъсва ме един глас в главата ми.
Стресът, спомняш ли си? Успокоявам се решително. Бях нервна и не съм прочела правилно датата. Ако не бях хвърлила листчето, можех да я проверя сега и да си докажа, че съм сбъркала и това щеше да бъде краят на историята.
А фактът, че онова момиче изглеждаше точно като теб, когато беше на двайсет и една години?
Сторило ми се е. Случва се постоянно с всички хора. И с мен дори. Веднъж ощипах задника на Майлс, докато той беше на опашката за пуканки за някакъв филм. Само дето не беше неговия задник. Принадлежеше на нечий чужд приятел и повярвайте ми, тази някоя не беше никак доволна.
А това, че кара твоята кола?
Съвпадение.
Която е била дадена за скрап?
Не, не е. Татко греши.
И живее в старата ти къща?
По дяволите, какво е това? Разпит? Защо не си затвориш тъпата уста?
Това е. Няма да слушам повече глупости. Напълно вбесена усилвам радиото до дупка, така че колоните в колата могат да гръмнат всеки момент. Което е притеснително, защото звучи Аврил Лавин и няколко души от околните коли ме гледат втренчено, тъй като съм свалила и гюрука и музиката се носи надалече. О, майната му. Какво от това? Ще изслушам песента и ще продължа напред и няма дори да си мисля как тя се блъсна в онази лампа и…
По дяволите! Пак го направих.
Опитвам се да отклоня мисълта си, но умът ми е като немирно дете и не мога да го накарам да си седне на мястото. Преди да се усетя, въпросите се появяват отново. Знам, че има логично, рационално обяснение за всичко. Знам го.
И все пак…
Съмнението проблясва в мен като светкавица на хоризонта и осветява за един кратък миг подозрението, тлеещо дълбоко в мен, което отказвах досега да произнеса на глас.
А ако по някаква странна, налудничава, необяснима случайност наистина съм видяла себе си на онова кръстовище? Ако на отклонението моят свят се сблъсква със света, в който съм все още двайсет и една годишна и карам стария си „бръмбар“ до работа и обратно до вкъщи? И някак си съм успяла да последвам себе си обратно в 1997-ма?
Шарлот, шампанското май те хвана, а? Въображението ми е доста развинтено, мисля си аз, разтривайки врата си. Това не е тъпото „Завръщане в бъдещето“. Това е истинският живот. Не се казвам Майкъл Фокс; и не карам „Делореан“. Аз съм Шарлот, ръководя пиар агенция и карам „бръмбар“. А с трафика в Лондон може да ми се стори, че виждам и много по-странни неща.
Улицата пред мен привлича вниманието ми. Познавам я. Именно по нея завих вчера, когато последвах стария ми „бръмбар“…
Отмествам бързо погледа си. Стига толкова. Какво си мислех? О, да, за глупости. Няма повече да се сещам за това, казвам си и се опитвам да се разсея с други неща. Ще мисля за нещо различно. Как например ще послушам съветите на лекаря ми и ще си взема релаксираща вана, когато се прибера вкъщи. Може дори да си пусна диска, който мама ми прати. И ароматни свещи.