Мехурът ми направо ще се пръсне. Трябва да пикая! По дяволите! Барът е някъде тук. Просто ще се опитам да си спомня. Ще поема вляво по улицата, която обикаля около църквата. Да, изглежда ми познато. Сега трябва да е вдясно… Завивам още веднъж. Не, не е тук. Ами на следващия ъгъл?
Завивам вдясно и изпитвам огромно облекчение, защото забелязвам познатата табела на заведението. Ура! Ето го, „Уелингтън“. Паркирам бързо и се втурвам вътре. Леле, тук нищо не се е променило, мисля си, обзета от лека носталгия, влизайки в старото свърталище. Същите протрити дъски на пода, същите дървени маси и столове, същата почерняла от огъня камина, същата черна дъска, на която с тебешир са изписани днешните специалитети, и обширното меню с вина, което си спомням, че през 1997–ма беше абсолютна новост.
Уау, това наистина си е пътуване във времето.
Забелязвам какво съм си казала и се усмихвам вътрешно. Случайно използвах този израз, разбира се.
Въпреки че е все още доста рано, барът е пълен с хора, отбиващи се тук след работа да пийнат по едно. Пробивам си път през тълпата, извинявайки се постоянно, и се затичвам надолу по стълбите към тоалетните, които все още са на същото място. Мислено благодаря на вселената за това постоянство и се вмъквам в една празна кабинка.
Добра работа ми свършиха тези упражнения за стягане на тазово дънните мускули. Божичко, какво облекчение.
Излизам от кабинката и отивам да си измия ръцете в другото помещение. И то не се е променило въобще. Докато се суша под вентилатора, се поглеждам в огледалото. Сигурно съм го правила хиляда пъти, когато бях на двайсет и една години — да проверя дали косата ми е добре, дали червилото ми е наред, очната линия… И сега, десет години по-късно, пак съм тук. За момент спирам и се отдавам на размисъл. Странно е. Толкова много неща се случиха оттогава. Животът ми е вече напълно различен, аз съм напълно различна и изглеждам напълно различна… Всичко е толкова променено, че ми е трудно да си спомня и да си представя каква бях тогава.
Вратата се отваря и в тоалетната влиза друго момиче. Откъсвам поглед от отражението си, хващам вратата, преди да се затвори, и поемам обратно по стълбите. Възнамерявам направо да изляза от заведението и да се прибера вкъщи. Това е обаче, преди да уловя погледа на бармана с прихванатата на опашка коса.
Той ме гледа въпросително.
— Всичко наред ли е?
Чувствам се като крадец, хванат на местопрестъплението. На мен ли говори?
— Ъъъ… моля? — питам аз невинно.
— Тоалетната — казва барманът и продължава да се взира в мен с онзи поглед, който казва: „Знам какво правиш. Влизаш тук, за да ползваш тоалетната, без да си купиш питие. Какво си мислиш, че е това място? Обществен клозет?“ Повярвайте ми, познавам този поглед.
— О, да, благодаря — усмихвам се смутено.
— Мога ли да ви помогна с нещо друго?
— Само сок от боровинки, ако обичате — чувам се изненадано как казвам.
По дяволите, Шарлот, не трябва да си купуваш питие, ако не го искаш. Просто се обърни и излез. На кого му пука какво ще си помисли този? Просто един барман.
Но вече е прекалено късно. Вече ми подава сока.
— Заповядайте. Един паунд, моля.
Приятно съм изненадана. Е, радвам се да видя, че цените тук все още са така нормални, мисля си, докато вадя портмонето от чантата си. Няма нищо по-ужасно от онези претенциозни, скъпи барове, където ти искат по три и петдесет за едно безалкохолно. Този бар винаги е бил с народни цени.
— Благодаря — подавам парите, вземам питието си и се оглеждам за свободно място. Наистина е доста пълно. Най-накрая забелязвам празна маса и се запътвам натам. Супер! Дърпам стола и тъкмо се каня да се настаня, когато…
Набръчквам нос. Не може да бъде, цигари ли подушвам?
Плътен цигарен дим се понася в моя посока и аз се озъртам, за да видя откъде идва. Да, ето, точно до мен има двойка, която пуши. Вътре! Не знаят ли, че е забранено?
— Ъъъ, извинете? — И двамата поглеждат към мен. — Имате ли нещо против? — казвам любезно и посочвам с ръка към цигарите им. По принцип не съм от хората, които се оплакват от дима, но наистина е лошо за синусите ми. Всъщност не бива да се притеснявам, все пак е незаконно да се пуши в заведенията.
— Разбира се, няма проблем. Вземете си една — казва младежът, усмихва се и ми подава кутията си бяло „Марлборо“. — Искате ли огънче?
О, помислил си е, че аз…
— Не, благодаря ви — поклащам бързо глава. — Нямах предвид, че… — гледам го с недоумение как продължава да си пуши невъзмутимо. — Не понасям… ъъъ, синусите ми… — не мога да намеря точните думи и жестикулирам към лицето си.
— А, сигурно е от летните настинки. Гадост! — кима той с разбиране и дърпа отново от цигарата си.