— Имейли? — повтаря пак мъжът. — По телефона? — разсмива се и поклаща глава. — Да, бе, да. Откога? Трябва ви компютър и интернет връзка за тях.
Изведнъж отново се появява онова странно чувство. Добре, сега вече този ме занася.
Студена тръпка минава по гръбнака ми и въпреки топлината в градината усещам как кожата ми настръхва от студ.
— Упс, извинете.
Някой се блъска внезапно в гърба ми и прекъсва разсъжденията ми. При удара разливам каквото е останало от сока върху ризата си. По дяволите! Отпред цялата е на огромни червени петна.
— О, божичко, съжалявам, наистина много, много съжалявам! Не беше нарочно — женски глас бързо започва да сипе извинения.
Изваждам кърпичка от чантата си и започвам да се бърша. Ужасно ме е яд. Ризата беше чисто бяла, ленена. Петната никога няма да излязат напълно!
— Мога ли да ви купя ново питие?
— Не, благодаря ви.
За частица от секундата, в която отговарям машинално, усещам, че има нещо странно; нещо в гласа, който ми задава въпроса, ми звучи познато. Замръзвам. Момент. Обръщам се, сърцето ми ще излезе от гърдите ми, дъхът ми е заседнал в гърлото. Защото вече знам кой стои точно зад мен. Още преди да я видя, знам коя е.
Както познавам и този глас.
Погледите ни се срещат. И в един-единствен миг всяка разумна мисъл, която някога съм имала, изчезва и в главата ми остава само едно бяло петно.
Защото това съм аз.
Тринайсета глава
За една секунда не се случва нищо. Времето спира. Сякаш някой е натиснал паузата на диска, на който върви моят живот, и пита: „Е, какво ще кажеш за това, а?“
А аз не мога да отговоря.
Винаги когато съм чела в книгите за хора, които остават безмълвни, съм си мислела, че изразът е по-скоро метафора, а не нещо буквално. Все пак никой не остава наистина без думи, нали? Винаги можеш да измислиш нещо, което да кажеш. Дори когато бях зарязана от Колин Пикълс в гимназията с безцеремонното „Не те харесвам повече“, все пак реагирах достатъчно бързо и изръсих: „Е, и аз не те харесвам повече, пъпчивко.“ Да, знам, че няма да спечеля награда за най-духовит отговор, но все пак казах нещо.
За разлика от сега.
Сега съм наистина безмълвна. Без думи. Онемяла. Предишното ми раздразнение напълно изчезва, тъй като умът ми се опитва да осъзнае случващото се. Това не е халюцинация. Напълно реално е. И всичко, което мога да направя, е да стоя като истукана в пълно мълчание, вперила поглед в мен самата. Аз, но на двайсет и една години. Отново. От плът и кръв. Точно тук. Пред мен.
О, мамка му!
Обзема ме паника, а умът ми започва да се върти като на бясна въртележка.
Мамка му, мамка му…
— Добре ли сте?
Гърленото йоркширско „р“ ме връща отново на земята и виждам, че моето по-младо Аз ме гледа със загриженост. Господи, забравила съм колко явен беше акцентът ми.
— Ъъъ, да… — мънкам неуверено. — Добре съм.
Което си е опашата лъжа, защото ако има някоя дума, която да не отговаря въобще на състоянието ми в момента, то това е „добре“. Паникьосана? Може би. Зашеметена? Определено. На границата на лудостта? О, да, това е по-близо.
Опитвам се да събера някак си и последните частици от разума си, но не е толкова лесно. Поглеждам ужасено към ризата си. Беше ми любимата риза на Никол Фархи, а сега е цялата в боровинков сок. Господи, погледнете я! Купих я само преди няколко седмици, а вече е напълно съсипана. Може би ако я занеса на химическо чистене, ще могат…
О, кого заблуждавам? Не ми пука за скапаната риза. Просто се опитвам да не мисля за незначителния факт, че разговарям с момиче, облечено в късо горнище и със сребристи сенки на очите, което просто ей така, някак си случайно съм аз, преди десет години.
Поглеждам към нея, потръпвам и за малко да се строполя на земята. Да, това дава съвсем нов смисъл на израза „да си говориш сам със себе си“.
— Просто беше малко шокиращо — казвам, опитвайки се да звуча съвсем небрежно, докато в момента ми се струва, че светът се е обърнал с краката нагоре и се клатушкам на ръба му. Така де, ако има някакъв ръб, там съм. А трябва да се преструвам, че всичко е напълно нормално. — Но не е голяма работа — поправям се бързо и се засмивам прекалено високо.
Отсреща обаче няма никаква реакция. Моето по-младо Аз се е втренчило в мен, гладкото й чело, без нито една бръчица, е напрегнато. Сякаш мисли за нещо много, много сериозно. Като че ли нещо я притеснява. Като че ли…
Разбира се! Защо не ми хрумна преди?
Тя ще ме разпознае.
Мисълта ме пронизва като светкавица и решавам, че трябва да се стегна. Тя със сигурност ще бъде толкова шашната, колкото съм и аз, а може би дори повече. Всъщност вероятно ще се наложи да я успокоявам, да бъда по-зрялата. Да действам като по-голяма сестра. Да й кажа да не се безпокои. Че всичко ще бъде наред и няма нужда да се паникьосваме. Че ще измислим нещо.