Замръзвам. Гривните не са единственото нещо, което се тресе по нея. Горнището е направено от много тънка кърпа и… Божичко, това зърно ли е? Внезапно осъзнавам две неща: първо, че не нося сутиен, и второ, че магически съм се превърнала в майка си.
Така. Това вече е прекалено. Махам се оттук. Грабвам чантата си и се каня да си тръгна.
— Сигурна ли си, че не искаш друго питие? — пита ме Лоти и ме последва във вътрешността на заведението.
— Не, благодаря. Трябва да вървя — поклащам глава и соча към вратата.
— Ами, добре тогава — отвръща тя и се запътва към бара. Чувам я как си поръчва половинка сайдер.
Обхваща ме неочаквана носталгия. Преди сайдерът беше любимото ми питие, но след това вкусът ми стана по-изискан и започнах да пия качествено вино. Спирам за момент и се заглеждам в Лоти. Тя си играе с косата си, докато чака питието си, и си говори с човека до нея на бара, докосва разсеяно обиците си, смее се на някаква шега, дъвче ноктите си, прави физиономии и сменя настроението си светкавично.
Гледам я като омагьосана. Това е най-странното чувство, което съм изпитвала. Донякъде е както когато се прибирам при родителите си и те изваждат старите семейни видеокасети и всички сядаме на дивана и се смеем на смешните дрехи и прически. Някак сюрреалистично е. Наистина ли преди съм носила толкова къси поли? А тази голяма, бухнала коса? Чакай малко… Гледам как мъжът до нея й предлага цигара. Аз пуша?
Дълбоко в мен един глас ми казва да се махам оттук колкото се може по-бързо. Давай, изчезвай! Лесно е — просто се обърни, метни се в колата си и се върни там, откъдето дойде. Не спирай, преди да се прибереш на сигурно място, у дома си, да се пъхнеш в пижамата си с чаша бренди и серия на „Сексът и градът“.
Това е гарантираното ми лекарство за всички кризи.
Все пак случващото си е чиста лудост, Шарлот, ЛУДОСТ.
Но и вълнуващо, прошепва ми друг глас, и неочаквано и за мен самата усещам приятен трепет от приключението. Може би няма да ми навреди, ако остана още малко да изпия едно питие. В края на краищата подобно нещо не ти се случва всеки ден, нали?
— Всъщност, Лоти…
Тя поглежда през рамо, вижда ме и се усмихва широко.
— Мислех, че вече си тръгнала.
— Не, още не. Имам малко време за губене. Затова се чудех…
— Боровинков сок, нали?
— Да, моля — отвръщам с усмивка и й подавам един паунд, но тя отблъсква ръката ми.
— Да не си посмяла, това е от мен.
Знам, че няма пари, защото никога нямах пари по това време и след като плаща на бармана сигурно с последните си монети, изпитвам внезапен прилив на нежност към нея, т.е. към самата себе си. Което е вече свръхстранно, но карай да върви. В момента свръхстранното ми се струва напълно в нормата.
— Опитай се да не го разлееш този път — пошегува се Лоти, подавайки ми сока.
— Благодаря — поемам чашата от нея. — О, между другото — добавям, преди да се усетя, — петната трябва да се накиснат в студена вода.
— А не в гореща? — поглежда ме тя изненадано.
— Не, това ще ги набие повече в тъканта.
— Я виж ти, да не повярваш! — Лоти се смее. — Все още имам много какво да уча.
Усмихвам се и аз.
— Странно, че казваш точно това…
Четиринайсета глава
Така, и сега какво?
Пет минути по-късно с Лоти се местим отново в градината. Сядаме на една маса и известно време мълчим и пием питиетата си. Чувствам се много нервна и не знам какво да кажа. Сякаш съм на първа среща.
— Ами, хубаво време случихме, нали?
Веднага след като думите излизат от устата ми, се почувствам като идиотка. Господи, Шарлот, това ти ли си! Натъкваш се на себе си на двайсет и една години и от милионите неща, които би могла да кажеш, започваш да говориш за тъпото време?
— Ммм, да, така е — съгласява се Лоти, затваря очи и излага лицето си на слънцето.
Сещам се веднага за лекцията на Суки за вредата от прекомерното излагане на слънчевите лъчи.
— О, недей… — провиквам се и после спирам, без да довърша изречението си.
— Господи, какво има? — Лоти отваря очи и поглежда към мен изумено.
Колебая се. По дяволите! Не знам какво да правя. Какво се предполага да кажа? „Ще развалиш кожата ми. Имам тежка пигментация и тъмни петна и ти си виновна за това?“
— Имаше оса — измърморвам най-накрая.
— О, ужас, сериозно? — момичето започва да размахва ръце наоколо и търси с очи невидимата оса.
— Да, но мисля, че вече отлетя — добавям бързо.
— Сигурна ли си? Уф… — обляга се отново на стола си, подвива още по-нависоко полата си и излага краката си целите на показ, за да добият тен. — Леле, удивително е, че още е толкова горещо, нали? — оживява се тя и се извива като доволна котка, наслаждаваща се на последните лъчи на слънцето в ранната вечер.