— Да, нали? — казвам аз, наблюдавайки я безпомощно, докато гласът на Суки продължава да отеква в главата ми. — Ъъъ, сигурна ли си, че не искаш да седнеш на сянка?
— Сянка? — моето двайсет и едно годишно Аз се обръща към мен и ме поглежда с такъв ужас, сякаш съм й предложила да си забие нагорещени ръжени в очите. — Защо да ходя на сянка? Искам да добия тен.
Повярвайте ми, това момиче вече има тен. На практика е махагонова.
— Знаеш ли, аз използвам автобронзант, който прави чудесен изкуствен…
— Изкуствен тен? — прекъсва ме тя с отвращение. — Не, благодаря. Предпочитам естествения.
Усмихвам се. Насила.
Сърцето ми забива силно, докато я гледам как отново обръща лицето си към слънцето и притваря очите си. Господи, това е нелепо. Не мога просто да седя тук и да не правя нищо?
— Имам слънцезащитен крем, искаш ли?
— Не, благодаря ти — поклаща тя небрежно глава. — Не използвам.
Сега е мой ред да погледна към нея с ужас, тъй като в съзнанието ми изплуват многобройните козметични продукти за грижа за кожата ми, наредени на лавицата в банята, както и всичките сметки в кредитната ми карта. Похарчила съм за чудотворни кремове, обещаващи да спрат признаците на стареене, достатъчно пари, за да изплатя дълга на някоя държава от Третия свят.
И нищо чудно, осъзнавам, гледайки как по-младото ми Аз се пържи на слънцето. Всъщност при толкова печене направо съм си късметлийка, че не приличам на съсухрена бабичка.
— Никога не е късно да започнеш — отвръщам и вадя крема от чантата си, борейки се с желанието си да я дръпна към мен и да я намажа обилно. — Сигурна ли си, че не искаш? — питам отново, като слагам малко на ръката си и го размазвам по лицето си.
— 45–ти фактор? — поглежда ме тя удивено. — Брей, нищо чудно, че си толкова бледа.
— Не съм чак толкова бледа — протестирам, поглеждайки към тубичката с автобронзант в чантата ми. — Освен това излагането на слънце е много вредно за кожата, не знаеш ли? Всъщност тенът е просто меланин — цитирам една от многото статии за козметични продукти за кожата, които съм чела, — който кожата ни създава, за да се защитава. Може да се каже, че тенът ти е знак, че кожата ти вече е повредена — завършвам и се чувствам доста впечатлена от това колко компетентно звуча. Не бях осъзнавала колко много научава човек с годините, но след като премине трийсетте, една жена е погълнала от списанията, телевизията и рекламите достатъчно информация, за да се превърне в истински експерт по дерматологичните проблеми.
— И какво? — засмива се тя безгрижно.
Тя обаче не е достигнала трийсетте, нали? Тази моя версия е още на двайсет и една години, осъзнавам, гледайки я. Аз, т.е. тя не знае нищо. Няма си и представа колко пари ще пръсна за тези глупости през годините, колко часове ще прекарам в мазане на кремове и в масажи на лицето си, за да постигна отново това, което тя има сега и което приема за даденост.
Отчаяна съм. Господи, толкова ли съм неразумна?
— Сега говориш така — упорствам, като се старая да не мисля за всичките UVB и UVA лъчи, които в момента атакуват съвършената ми прасковена гладка кожа и посяват семената на пигментацията и потъмняването, — но когато станеш на трийсет, ще съжаляваш.
— Трийсет? О, тогава няма да ми пука за това — свива тя рамене и отпива от сайдера си. — Ще бъда стара.
— Да си на трийсет не означава, че си стар — казвам докачливо и се протягам за сока си. Всъщност не харесвам много боровинков сок, но той е пълен с витамин С и антиоксиданти. Много по-добре е за организма ми от сайдера, в който има само калории.
— Ами, напротив — потреперва тя леко, сякаш дори не иска и да мисли за това. — Направо си дърт.
Какво? Тя каза, че съм дърта?
Обзема ме възмущение. Опитах се да бъда търпелива, но това вече е прекалено. Честно, ама че нахална крава? Аз съм по-млада от Кайли! Все още пазарувам в „Топ шоп“! Добре де, само по интернет, но все пак… И имам не един, а два чифта тесни дънки! Как може да ме смята за дърта?!
Защото ти така мислеше, напомня ми тихото гласче. Ти така мислеше, Шарлот.
И изведнъж си спомних един разговор, който водехме с приятели, когато бях на двайсет и една години. Говорихме за милениума и на колко години ще бъдем и когато осъзнах, че тогава ще бъда на двайсет и пет, бях ужасена. Мислех си, че ще бъда мнооого стара. А за тези от приятелите ми, които щяха да бъдат на около трийсет години — леле, просто не можех да си го представя! Не познавах нито един човек над трийсет — освен родителите ми. Всъщност не беше само това — аз даже не забелязвах хората над трийсет години. Те бяха невидими за мен.