Точно както сега аз съм невидима за нея, мисля си, гледайки към моята двайсет и една годишна двойничка, която седи на няколко сантиметра от мен през масата, без да подозира коя съм всъщност.
Тя улавя погледа ми и слага ръка на устата си.
— О, извинявай, не исках да кажа, че ти си… Уф, аз и голямата ми уста!
— Няма значение, не съм се обидила — отговарям троснато. — Само казвах, че… — в един момент виждам екземата на лакътя си. — Освен това слънцето наистина вреди на екземата ти и я дразни — не мога да се сдържа да не добавя и се премествам още по на сянка.
Лоти ме поглежда изненадано.
— Аз нямам екзема.
— Нямаш ли? — този път аз съм изненаданата.
— Не, защо реши, че имам?
— О, сбъркала съм — казвам бързо. — Просто са толкова разпространени…
Замислям се кога за първи път ми се появи кожното възпаление. Струва ми се, че го имам от цяла вечност, но всъщност, като се замисля, тя е права — не си спомням да съм имала екзема, когато бях на нейната възраст. Май се появи след първия силен стрес, който преживях, притискана от важен срок по една сделка.
— Колко е часът? — Лоти гледа към часовника на китката ми. — Нямам часовник — обяснява ми с усмивка.
— Нямаш часовник?! — питам с изумление. Как е възможно?
— Не, нямам.
Опитвам се да осмисля тази информация и се взирам към моето друго Аз за не знам кой път през този ден.
— Ами, вече е почти шест и двайсет.
— Типично. Винаги закъснява — изпухтява тя неодобрително.
— Кой? — питам, но вече знам. Ванеса. Само тя може да бъде.
— Приятелката ми Неса. Трябваше да се срещнем тук за по едно питие, но тя просто не може да дойде навреме.
Е, поне някои неща не се променят, мисля си, и прикривам леко усмивката си.
— Ще й дам още десет минути, после ще се прибера. Живея зад ъгъла, така че съм пеша. Което е супер, защото колата ми е на поправка — Лоти прави гримаса. — Наскоро имах инцидент.
Разбира се. Уличният стълб. Ето защо старият ми „бръмбар“ не беше паркиран пред къщата.
— Къде ти я ремонтират?
— О, в едно местенце на „Хароу роуд“.
— „Гаражът на Бари“?
— Да, точно там — кима тя. — Откъде знаещ?
Защото ме обраха като разбойници, спомням си с яд, но вместо това отговарям небрежно: — О, и аз съм си карала колата там веднъж.
Подробностите вече са ми малко неясни, но знам, че платих някаква нелепо огромна сума, защото бях млада и наивна и не знаех какво да питам. А после се наложи да взема пари назаем от Ванеса, защото не можех да си платя наема.
— Кога ще бъде готова?
— Казаха някъде към следващата седмица.
— Е, ако аз бях на твое място… — усещам се какво съм казала и спирам. — Смятам, че трябва да вземеш някой мъж приятел със себе си, когато отиваш да си я вземеш, просто за да провери дали са свършили добре работата си — предлагам небрежно. — Ако приличаш поне малко на мен, сигурно не разбираш много от коли.
Тя ми се усмихва мило.
— Благодаря ти за съвета.
Настава лека пауза в разговора. Внезапно се усещам много уморена. Беше дълъг ден. Най-странният, най-абсурдният, най-забележителният ден в целия ми живот, но вече се чувствам напълно смазана от събитията и искам просто да се прибера у дома. Искам всичко да бъде пак нормално.
Вълната от умора ме залива. Свалям очилата си и се протягам към чантата си. Ако си тръгна сега, ще мога да си легна рано. А когато утре се събудя, всичко това ще се е превърнало в една от онези истории, която хората разказват на приятелите си: „Никога няма да повярвате, че…“ Като онази, която Ванеса разказва за призрака, който видяла да седи на стълбите на къщата им, когато била на осем години.
Макар че да се натъкнеш на себе си е малко по-добре от това просто да видиш някакъв си мизерен призрак, който подрънква с вериги. Но както казах вече, едва ли някой ще ми повярва. Аз не си вярвам, въпреки че съм тук и виждам това момиче, което бях преди десет години, със собствените си очи.
— Лоти, аз смятам да си… — започвам да казвам, но погледът ми се приковава върху един плакат на стената:
„“Психясалите гении" ще свирят в „Армията на Уелингтън“ тази събота. Няма билети."
Чакай малко! Това име ми е познато… Отдолу има неясна снимка на групата. Присвивам очите си, за да я видя по-добре, и се приближавам към стената.
— Чувала ли си ги? Страхотни са!
Гласът й привлича вниманието ми и аз се обръщам — Лоти сочи въодушевено плаката.
Честно казано, в момента нямам идея, но кимам разсеяно и се опитвам да се сетя. Ровя се из паметта си, в главата ми е доста объркано, но знам, че отговорът ей сега ще се появи…