— Знаеш ли, имам билет за двама, ако искаш да дойдеш. Приятелката ми Неса щеше да бъде с мен, но вместо това ще излиза с Джулиан — тя завърта превзето очи и се усмихва. — Той е новото й гадже и тя е напълно полудяла по него.
Внезапното й предложение ме кара да се сетя колко дружелюбна бях някога. Тъкмо се бях преместила от Йоркшир в Лондон и градът още не ме беше променил. Сега, десет години по-късно, съм много по-затворена и не говоря с непознати. Лондон прави такива неща с хората.
— Благодаря ти, но мисля, че ще бъда заета тази вечер — отвръщам, поклащайки глава. Да видя самата себе е доста лудо, но два пъти ще бъде… Не мисля, че психиката ми ще понесе повторение на случката.
— О, колко жалко — кима тя съчувствено. — Аз нямам търпение. Падам си по вокала.
— Вокалът?
— Били Романи — въздиша Лоти замечтано.
Щом произнася името, изведнъж лицето му засиява пред мен като „Оксфорд стрийт“ на Коледа и усещам как застивам. Не съм чувала това име от години, бях го изхвърлила от ума си, но сега си спомням всичко. Някога си падах по Били Романи в продължение на месеци и когато най-накрая прекарахме една нощ заедно, реших, че това е началото на голямата ми любов.
За около два дни. Докато открих, че за него това е било само поредната авантюра и вече е преминал към друго момиче и…
Отново ме пронизва онази болка. Както и да е, подробностите не са важни. Достатъчно е да кажа, че навремето сърцето ми беше разбито, но, разбира се, се възстанових и никога повече не си позволих да се замислям за него и за случилото се помежду ни. Е, може би само понякога, изключително рядко, съм се чудела какво ли щеше да бъде, ако нещата с нас се бяха развили по друг начин.
Но това не се случи и аз съм доволна. Няма да задълбавам. Беше толкова отдавна. Преодолях го.
— Толкова е талантлив, не мислиш ли? — пита ме Лоти ентусиазирано.
— Ами, да… в известен смисъл… Има талант да бъде пълен задник.
Някакъв блед спомен ме пронизва. Чакай малко. Не спах ли с него точно след един концерт на групата? Изпитвам съжаление за миналото. Господи, само ако не бях спала с него! Ако някой ме беше спрял…
Хрумва ми една идея и виждам пред себе си нова възможност.
Не, не мога. Не е възможно.
Мога ли?
Сякаш някой си играе с мозъка ми. Допреди минута исках всичко да стане отново нормално, тази налудничава история да свърши, но сега… Колебая се, стомахът ми се свива нервно, докато решавам какво да правя. Знам го, още преди да изговоря думите.
— Всъщност може би няма да съм чак толкова заета… — чувам как някой казва. А, да. Аз.
Може и да не знам защо или как се случва това, но едно нещо е сигурно: ако отида на онзи концерт, мога да спася себе си и няма да ми разбият сърцето.
Развълнувана от това, което ми предстои, се усмихвам решително на Лоти.
— Е колко искаш за билета?
Петнайсета глава
Тази вечер си легнах и сънувах най-странния сън. Аз съм с Кристофър Лойд, побъркания учен от „Завръщане в бъдещето“, и двамата караме по магистралата с „Делореана“. Само че не пътуваме със скоростта на светлината, а с около осем километра в час заради отклонението. После колата ни се превръща в стария ми „бръмбар“ и тъй като Кристофър Лойд е американец, той не може да кара на ръчна скорост, затова си сменяме местата.
Когато обаче сядам отново, вече не съм в колата, а в „Уелингтън“ и до мен не седи лудият учен, а Суки и държи пред лицето ми огледало, за да видя щетите от слънцето. Когато виждам отражението си обаче, забелязвам, че кожата ми е гладка, без бръчки и изведнъж осъзнавам, че няма огледало. Това съм аз на двайсет и една години.
И се пека на слънце. Без слънцезащитен крем.
И тенът ми става все по-тъмен и по-тъмен, и по-тъмен и аз се опитвам да спра, преди да се превърна в стара кожена чанта, но не слушам какво си казвам сама. Пуша цигари и пия сайдер и пея заедно с Били Романи.
Чакай малко, сигурна ли си, че това е сън, Шарлот?
Отварям очите си, повдигам маската си и поглеждам будилника — 2 часа. По средата на нощта е и съм напълно будна. За момент просто си лежа и гледам как стрелката се мести — 2.00, 2.01, 2.02… Умът ми постоянно превърта картини от случилото се в бара, отново и отново, и отново…
Добре, достатъчно. Трябва да ставам за работа след по-малко от пет часа. Имам нужда от сън, иначе ще бъда скапана през деня. Чувствам се притеснена. Нищо не може да попречи да заспиш повече от осъзнаването на факта, че трябва да заспиш.
Слагам си отново маската за очи и забивам глава във възглавницата. Просто трябва да се отпусна. Да не мисля. От уредбата звучи диска с океански звуци и слушам как вълните се разбиват в брега, разбиват се, разбиват се…