Чайникът кипва. Сипвам вода върху пликчето чай в чашата и гледам разсеяно как постепенно става тъмнокафява. Умът ми вече е потеглил в друга посока. Какво още съм забравила? Кой друг се е изплъзнал от паметта ми? Колко още ужасяващи в цветово отношение гримове услужливо съм заличила от спомените си?
Обхваща ме изненадващ импулс, оставям чая, грабвам фенерче от едно от кухненските чекмеджета и отивам в коридора. Там има малка преградена ниша под стълбите, която използвам за склад. Отварям вратичката и надниквам вътре. Прашно е и има няколко доста големи паяжини. Бъъъър, ужасно ме е страх от паяци. Поемам дълбоко дъх и се опитвам да си спомня нещата, които прочетох в „Усети страха и го направи въпреки всичко“, за това, как да преодоляваш страховете си. Дори ако те са във формата на нещо черно и с осем космати крака.
Опитвам се да не мисля за паяци, падащи върху главата ми, или пълзящи по чехлите ми (и, разбира се, мисля само за паяци, падащи върху главата ми, или пълзящи по чехлите ми), и започвам да ровя наоколо. Сигурна съм, че бяха някъде тук, сред всичките тези неща…
Коледна украса, старинен сервиз за чай, принадлежал на баба ми, стари дрехи, които пазя в случай, че отново дойдат на мода. Пазя си избелели скъсани дънки Леви 501 с шарена кръпка на коляното. Разбирате, нали?
Аха, ето я. Зад купчина прашни куфари откривам голяма старомодна кутия за шапки. Изваждам я и я отнасям в дневната, сядам на килима, кръстосвам крака и махам прашния капак.
Кутията е пълна със снимки. Сега всичко е дигитално и никой не си прави труда да копира снимките на хартия. Седят си на компютъра — на скрийнсейвъра си имам снимка на мен и Майлс на неговия рожден ден миналата година, — но в доброто старо време винаги вадех снимките си в кварталното фото и ги подреждах в албуми. Имам над десетина.
Вземам един и започвам да го разглеждам, после друг, и още един, докато най-накрая намирам това, което търся: албума със снимки от времето, когато бях на двайсет и една години. Отварям го и поглеждам снимките с нови очи. Тъкмо се бях преместила в Лондон и животът ми беше изпълнен с купони, клубове, барове и пикници. Ето един от коледните купони, които правехме на „Тераса Килмейн“, когато се целувах със Саймън от работата. Потръпвам от спомена. Леле, как съжалявах онази сутрин!
О, а ето ни с Ванеса — пием и танцуваме на карнавала в Нотинг Хил. Малко след като ни снимаха, паднах в едни храсти, защото бях ужасно пияна, и си изкълчих глезена. Не можех да нося високи токчета месеци наред. Толкова ме болеше, майчице! Не заради токчетата, а съвсем, съвсем наистина.
Обръщам страницата. Ето ме отново в някаква потресаващи шарени клош панталони, които си купих от пазара „Камдън маркет“. Побиват ме тръпки. Някога си мислех, че са невероятно очарователни, а сега осъзнавам, че са приличали на завивката на нечий диван. Да, всеки си има своите модни грешки. Някои са направо престъпни. Днес никога не бих си и помислила даже да изляза на улицата с нещо подобно.
Вдигам поглед от снимката, албумите са разпилени по пода около мен. Една нова мисъл започва да се оформя в съзнанието ми, става все по-реална… Чакай малко. Ако успея да попреча на младото си Аз да спи с Били Романи, за да не разбие той сърцето й, защо да спирам само дотук? А останалите стотици грешки, които съм направила, всички уроци, които не съм научила, всички глупави, ужасни неща, които съм направила, защото съм била наивна и невежа и не съм знаела, че има и друг вариант, че мога да ги направя по-добре? Да не забравяме и модните бедствия. Вдигам нова снимка и пак потръпвам от ужас. Този път съм облечена с ластичен клин и краката ми изглеждат все едно са обвити в найлонови пликове за боклук. И по-криви, отколкото са в действителност. Стига толкова.
Изведнъж всичко ми се изяснява, като в киносалона, когато завесата се дърпа и екранът се появява пред зрителите. Виждам по-голямата картина. Не става дума за нещо конкретно — колко е важно да нося слънцезащитен крем, да знам кои монтьори са мошеници или да стоя настрани от задници като Били Романи. Не, става въпрос за всичко. За това, което можех, исках, щях да направя. Става въпрос за шанс един на милион да оправя живота на двайсет и едно годишното си Аз. И моя собствен.
Както Ванеса каза: „Само ако знаех тогава това, което знам сега.“
Е, сега знам и мога да сложа ред в нещата.
Обзема ме невероятно вълнение само като си представям какво би могло да стане. Майчице! Ще бъда като Йода! Мъдра наставничка, разкриваща тайните на живота на самата себе си, редяща умни съвети, даряваща най-ценното от своя опит на младата Лоти. Представям си се толкова живо: строга, но справедлива, мъдра, но разбираща — като Дъмбълдор в историите за Хари Потър или мистър Мияги в „Карате кид“.