— Да, да, добре съм — отговаря тя, масажирайки слепоочията си.
— Защото имам много парацетамол — предлагам и се пресягам към опаковката.
Тя потръпва при звука на гласа ми.
— Не, добре съм, благодаря… — прошепва с гробовен глас, изправя се неуверено и се запътва към кафе машината. — Просто съм малко неразположена. Сигурно е от хапките.
— Или от шампанското — добавям.
— О, скъпа… — поглежда ме асистентката ми с разкайващи се очи. — Издъних се, нали? Надявам се, че не съм казала или направила нещо глупаво.
Веднага се сещам за разговора ни миналия следобед и лекцията й за пътуването във времето. Може би тя ще ми помогне да си изясня някои неща от случилото се с мен и защо въобще се случва. Пък и ще бъде такова облекчение да споделя с някого, който няма директно да звънне на лудницата. Беа самата е с доста развинтено въображение.
— Ами, има едно нещо… — започвам плахо…
— Не, спри, не ми казвай — тя вдига драматично ръка пред себе си, за да се защити от това, което ще чуе. Гледа ме изплашено, сигурна, че ще й разкажа за някаква огромна простотия, която е направила. — Свързано е с Патрик, нали?
— Патрик? — питам нервно, защото е прекъснала хода на мисълта ми. — Кой Патрик?
— Журналистът, с когото те запознах — припомня ми Беа. — Сещаш се, готиният пич, който се оказа женен.
Внезапно осъзнавам, че Беатрис не е просто неразположена като друг път, а е тотално и напълно разбита и дори все още пияна. В нея говори бирата, както се казва, а в нашия случай — шампанското. Това е единственото обяснение, за да можеш да видиш леко пълничкия, потен и розовобузест Патрик като „готиния пич“.
— Не, защо? Има ли причина?
Тя се изчервява цялата, от бузите до врата, и ме поглежда притеснено с широко отворени очи.
— Ами, страхувам се, че след като си тръгна, аз започнах малко по-агресивно да… — преглъща трудно — флиртувам.
— Разбирам — казвам, но всъщност не, не разбирам. Не ми е толкова лесно да си представя Беатрис флиртуваща.
— И после се появи жена му.
— Ауу!
— Отникъде. Пуф. Беше там, точно срещу мен, в спортен пуловер на „Прингъл“.
— А, да, полупрофесионалистката по голф, сещам се.
Беатрис разтърсва глава засрамено.
— Знам, че постъпих ужасно. Той беше женен. Нямаше да направя нищо, просто… — спира и въздъхва тежко. — О, Шарлот, смяташ ли, че ще срещна някога някой?
Изглежда толкова съкрушена, че ми става жал.
— Разбира се, че ще срещнеш — отвръщам и я прегръщам. — Ти си сладка и мила, и ужасно умна…
— Точно в това е проблемът — прекъсва ме Беа. — Мъжете не искат суперумни жени за приятелки. Те търсят красота, не ум.
— Това не е вярно — протестирам аз. — Виж… — спирам, защото като се замисля, май не се сещам кого да дам за пример.
— Виждаш ли? Не можеш да се сетиш за никого, нали? — обвинява ме тя с тъга.
— Разбира се, че мога — започвам трескаво да ровя из паметта си. Хайде де, Шарлот, все трябва да има някой… — Сетих се! Какво ще кажеш за Миранда от „Сексът и градът“? — питам тържествуващо.
Получавам поглед, който може да ме убие.
— Какво за нея?
— Ами, тя е адвокат и е суперумна, а си има Стив.
Беа изглежда по-депресирана от всякога.
— Именно! — поглежда ме тъжно и се обръща отново към кафе–машината.
Понечвам да споря с нея, но после решавам, че е по-добре да го отложа за друг път. Всъщност в известна степен е права. Да, Стив е свестен тип, но не е точно златният улов или Тузаря, нали? И гласът му е дразнещ и доста писклив.
— Мъжете искат жени, които харчат парите си за дрехи, гримове и дизайнерски обувки, а не дават три хиляди паунда за телескоп — продължава тя, наливайки горещо кафе в две чаши.
— Повярвай ми, на мъжете не им пука за какво харчиш пари, стига да не са техните… Похарчила си три хиляди паунда за телескоп? — прекъсвам изречението си по средата. Не вярвам на ушите си!
— Да, поръчах си го по И пей. О, Шарлот, невероятен е! — възкликва Беа и изведнъж се оживява, а очите й засияват. — „Meade“ LX200R с най-новите оптики „Ричи–Кретиен“.
— Ъъъ…, това хубаво ли е? — питам колебливо.
Беатрис докосва перлите си и ме поглежда така, сякаш току-що съм попитала дали тортата „Ред велвет“ със захаросана глазура си струва да се опита.
— Почти всеки телескоп в обсерваториите по света е „Ричи–Кретиен“, включително космическия телескоп „Хъбъл“ на НАСА! — обявява гръмко със сияещо лице. После за секунда отново рухва. — Ето, виждаш ли, винаги се случва така. — Гласът й звучи обвинително.
— Какво се случва винаги?