— Това изражение.
— Какво изражение? — питам невинно.
— Когато изключваш от разговора и започваш да гледаш празно.
О, по дяволите, толкова ли е очевидно?
— Не, аз просто така си гледам понякога. Такова си ми е лицето.
— Не е вярно — тросва се Беа. — Така действам на всички. Започвам да говоря и хората просто изключват. Мама ме посъветва да отида в рекламата, защото никой мъж не иска жена учен. И е права. Мама винаги е права — големите й сини очи започват да се овлажняват и тя ги разширява още повече в опит да спре сълзите. Грабва филтъра за кафе–машината и го използва вместо кърпичка.
— Мама невинаги е права — разпалвам се аз, а после усещам какво съм казала и се поправям: — Имам предвид, твоята майка невинаги е права.
— Смяташ ли? — асистентката ми ме поглежда със съмнение, мачкайки филтъра в ръце.
— Разбира се! — кимам уверено, а след това й се усмихвам окуражително. — Просто още не си срещнала подходящия човек.
— Както ти срещна Майлс — казва Беа отново въодушевена.
— Да, както аз срещнах Майлс — отговарям, но изведнъж се сепвам, защото с изненада установявам, че през последните няколко дни почти не съм се сещала за Майлс. Ами да, толкова други неща се случиха. Сега обаче си спомням, че днес по обед имам среща с него.
Чувствам се нервна без видима причина. Сигурно просто съм прекалено развълнувана. След всичко, което преживях, кой не би се вълнувал, че ще оглежда може би бъдещия си дом със своя приятел?
— Как разбра, че той е подходящият човек за теб?
Сепвам се. Беа все още гледа към мен.
— Ами, не знам… много неща бяха — мънкам аз.
— Като например? — не отстъпва тя.
Внезапно изпитвам чувството все едно съм на сцената под светлините на прожекторите и е мой ред да си кажа репликите. Само че ме е нападнала сценична треска и не мога да си спомня дори една от тях.
— Всъщност всичко — отговарям простичко.
— Божичко, толкова е романтично — въздъхва Беа и ми подава кафето. — Такава си късметлийка, знаеш ли?
— Да, знам. — И това е истината. Знам, че съм късметлийка. Повтарям си го всеки ден. Само дето…
— Ооо! Някой е бил на пазар! — прекъсва мислите ми Беатрис. — Изкупила си козметичния щанд, а?
Обръщам се и я виждам как надзърта в претъпканата ми чанта с любопитство. Веднага забелязвам, че никотиновите лепенки и пакетите презервативи — купих доста от тях за всеки случай — са най-отгоре.
— Ау, колко забавно! — възкликва отново Беа, гушва чашата си с кафе и се запътва към бюрото си.
А аз оставам усмихната в моята стая, леко несигурна за това, в какво съм се забъркала. Със сигурност следващите няколко дни ще бъдат доста напрегнати и интересни, но не съм сигурна, че това се покрива със „забавно“.
Седемнайсета глава
— Здравей, скъпа!
В един часа паркирам пред голяма викторианска къща с червени тухли на уютна уличка с много дървета в Западен Лондон. Майлс вече чака пред входната врата, личи му, че е в отлично настроение. — Перфектна е, нали? — въодушевява се и ме прегръща през кръста, за да можем заедно, един до друг, да погледнем към Андлебъри авеню, номер 43.
— Е? — обръща се той към мен въпросително, очите му искрят от възбуда. Осъзнавам, че още не съм казала и думичка.
— Леле! — успявам да промълвя само аз.
— Леле? — изненадва се Майлс. — Това ли измисли?
— Ами, не, имам предвид… — взирам се в големите прозорци, пътечката в бяло и черно, водеща към входа, искрящата медна топка на вратата. Това е къща, подходяща за сериозни хора. Къща, в която можеш да пуснеш корени, да създадеш семейство, да отгледаш деца и да живееш в следващите трийсет години от живота си.
— Сигурен ли си, че можем да си я позволим? — изтърсвам изведнъж.
— О, убеден съм, че ще измислим нещо — казва той (това му е една от редовните реплики) и ме целува нежно по носа. — Пък и е рано да се притесняваме — дори не сме я разгледали отвътре!
— Не. Да, имам предвид, прав си — съгласявам се аз. Божичко, никога не съм виждала Майлс толкова развълнуван. Обикновено е уравновесен и сдържан за всичко, но днес направо изгаря от нетърпение. Чувствам се странно. Защо и аз не съм така нетърпелива? Все пак съм сигурна, че го обичам. А за къщата… Мога да си съставя мнение дори само от външния й вид, мисля си, гледайки лъскавата тъмносиня врата и юките в красиви делви от двете й страни. А и от месеци говорим за това как ще заживеем заедно. Това е следващата стъпка. Всичко е напълно логично.
— Мистър Ричардс?
Пронизително висок глас ни кара да се обърнем. По тротоара към нас върви мъж, облечен в сив костюм на райе. Днес в Лондон е поне 26–27 градуса, има лек вятър и докато човека върви към нас, сакото му се отваря и се виждат тъмните петна от пот на синята му риза под мишниците.