На горния етаж има две спални и баня и тъкмо съм успяла да надзърна навсякъде и Майлс идва при мен.
— Е, какво мислиш? — шепне той, за да не ни чуе човекът от агенцията.
— Обожавам тази къща! — казвам въодушевено, докато влизаме заедно в една от спалните.
— Така ли? — Майлс се усмихва облекчено.
— Да, великолепна е. Има чудесна камина, а и градината… — спирам, за да огледам по-подробно стаята. Внезапно ми хрумва една идея. — А тази стая е идеална за офис. — След като съм я казала веднъж на глас, въображението ми започва да се развихря. — Можем да сложим бюро до прозореца, ето там, а тук има достатъчно място за принтера и за всичко необходимо.
— Всъщност имам друга идея.
— О, смяташ, че е по-добре да сложим бюрото до другата стена? — обръщам се и опитвам да си го представя. — Ами, да, мисля, че и така ще стане.
— Не, глупаче — той се приближава до мен, прегръща ме през кръста и ме гледа настойчиво. — Мислех си, че стаята е подходяща за детска стая.
— Имаш предвид… за бебе? — заеквам аз.
— Разбира се, какво друго има в една детска стая? — смее се Майлс и разрошва косата ми.
— Ъъъ… — прибирам косата си отново зад ушите си и се опитвам да измисля някакъв отговор. Внезапно изпадам в паника. В един момент говорим за това как ще започнем да живеем заедно, а в следващия аз вече раждам. Какво се случва по средата? Като че ли прескочихме някои основни събития: предложението за брак, моето „да“, сватбата…
Не че задължително трябва да сме женени, за да имаме бебе, и не че имам нещо против да родя — някой ден… Просто никога дори не сме говорили за бебета, освен когато ходихме на кръщенето на племенника на Майлс (Хорацио — което според мен е малко тежичко име; все пак той е само едно бебе, за бога!). На връщане към къщи се шегувахме и хипотетично обсъждахме как ще наречем нашите деца. Разговорът протече горе–долу по следния начин:
Аз: — Харесвам Талула за момиче.
Майлс: — Ау. Звучи като име на стриптийзьорка. Какво ще кажеш за Таркуин за момче?
Аз: — О, не. Звучи като име за идиот.
И така си връщахме топката известно време, докато ни доскуча и започнахме да говорим за нещо друго и после забравихме за разговора. Поне аз забравих.
— Е, какво ще кажете? Готови ли сте да станете собственици?
— Ще трябва да продадем сегашните си апартаменти, но това едва ли ще е проблем — и двата са много атрактивни апартаменти на чудесни места — отвръща Майлс с известна гордост.
Поглеждам го изненадано.
— Така ли ще направим?
— О, да, разбира се, скъпа — казва Майлс. — Обсъдихме го веднъж, не помниш ли? Да обединим авоарите си, всеки да продаде апартамента си…
— Мъдро решение — отбелязва брокерът.
— Ами… да, и аз така мисля — казвам колебливо.
Да продам апартамента си? Това трябва да е било в моментите, когато съм бляла някъде настрани.
— Звучи напълно логично от финансова гледна точка.
— Знам, просто… — заеквам, умът ми се връща отново към разговора за камината и как Майлс не разбра магията на истинския огън. Не знам как да го изразя с думи. На мен самата не ми е съвсем ясно, а какво остава да го обясня на Майлс. Или на брокера, който ме гледа съсредоточено, усещайки, че се колебая.
— Трябва да ви кажа, че имам няколко други клиенти, които направо ще глътнат този имот — предупреждава ни той. — Всъщност вече имам оферти над исканата цена, затова ви съветвам да направите наистина добро предложение, за да имате шанс.
Стомахът ми се свива. Божичко, всичко вече изглежда съвсем реално. Да си купим заедно жилище е нещо, което с Майлс сме обсъждали над купичката с маслини и на бутилка вино — тогава ми се е струвало прекрасна теория, но досега никога не съм го възприела сериозно. Никога не съм си представяла какви последствия ще има.
— Предполагам, че просто съм малко нервна — признавам.
— Знам, скъпа — Майлс се усмихва добродушно. — Но нали харесваш къщата? Винаги си казвала, че искаш градина, а има и достатъчно стаи и пространство…
Вярно е. Винаги съм го казвала. Може би се притеснявам за глупости. Поглеждам Майлс. Толкова е хубав и умен, и е намерил тази чудесна къща, и иска да я купим и да живеем заедно.
А аз стоя тук и се двоумя?
Поемам си дъх и се стягам. Шарлот, да не си напълно полудяла? Какво повече можеш да искаш? Какво повече може да иска, което и да е момиче?
— Прав си — казвам решително. Прегръщам го и го целувам. — Да направим оферта!