— Ти трябва да си Шарлийн! — провиква се тя и ми отправя сияйно бяла усмивка а ла Лари Голдстийн.
— Шарлот — поправям я аз и се опитвам да не я зяпам прекалено втренчено.
— А, добре. Хайде, влизай — казва блондинката, размахвайки под носа ми боядисаните си в крещящо ярък цвят пръсти.
Последвам я вътре, а междувременно умът ми се лута насам-натам. Какво става? Къде е Лари Голдстийн? Очите ми минават по цялата стая, изпълнена със стари изискани мебели и украсена обилно с цветя и разпръснати навсякъде пликове — „Гучи“, „Прада“, „Диор“…
— Извинявам се, не са ни запознавали…
— О, харесвам този британски маниер на официалност — смее се жената. След това гушва малката си кожена топка с едната си ръка и ми протяга другата — украсена с диамантени пръстени, — за да се здрависаме. — Аз съм Синди, съпругата на Лари.
Съпругата на Лари Голдстийн? Да, това обяснява усмивката. Две на цената на една, осъзнавам, гледайки я все още с изумление, да не говорим и за огромното облекчение, което изпитвам в момента.
— Двайсет и пет години сме вече заедно — усмихва се гордо Синди.
— Поздравления.
— Виждам, че сте изненадана — тя оправя косата си и после пак се усмихва. — Поне повечето хора са, когато им кажа.
— О, ясно, защото той не носи халката си.
— Не, защото не изглеждам достатъчно възрастна — казва рязко тя. — Лари не носи пръстен, защото е козметичен стоматолог. Ръцете му са неговите инструменти.
За щастие преди нещата да станат по-неловки, вратата на банята се отваря и Лари излиза сред облаци пара, като супер герой, появяващ се от някакъв водовъртеж. Наконтен и миришещ силно на афтършейв, той говори високо по телефона… „Да, Роджър, получих факса. Дизайнът изглежда страхотно…“ Вижда ме и ми помахва с ръка. „Да, моята пиар агентка току-що дойде, така че ще я запозная с идеите и ще я въведа в нещата. Добре, до утре.“ Затваря телефона и насочва вниманието си към мен.
— Здравей, извинявай за това — усмихва ми се сияйно и не изглежда никак разкайващ се. — Е, виждам, че двете сте се запознали.
Отива при жена си и я прегръща. И двамата се усмихват, сякаш ще ги снимам: Синди, Лари и кучето. Напомнят ми на онези официални снимки на американския президент и първата дама.
— Синди пристигна онзи ден, за да бъде с мен. Иска да разгледа забележителности, да напазарува.
— О, харесвам вашата „Бонд стрийт“ — въодушевява се Синди. — И „Харолдс“!
От интонацията й разбирам, че това, което казва, са похвали, но не е много лесно да се досетиш за настроението й, защото от многото ботокс всъщност лицето й не се движи.
— Това е най-добрият мол, в който някога съм била! Много по-добър от „Мейсис“.
— Всъщност не е точно мол… — започвам аз, но тя не ме оставя да довърша.
— И този египетски ескалатор! — Синди повдига престорено нагоре очи в знак на възхищение. — Кой може да си помисли, че са имали ескалатори в пирамидите! Казах на Лари: „Не е ли невероятно? Преди толкова много години…“
Поглеждам я с изумление. Тя не може да мисли, че… Може ли?
— Мартини?
Обръщам се и виждам Лари с шейкър в ръка.
— О, любимото ми питие — провиква се Синди със сияещо лице. Което е невероятно постижение, под целия този грим. — Шарлийн?
— По-добре, не.
— О, разбирам. Дванайсетте стъпки? — Синди потупва носа си заговорнически.
Не разбирам за какво говори и я поглеждам въпросително.
— Няма страшно — снижава тя гласа си, сякаш някой може да ни чуе. — Всичките ни приятели са минали през това. Всъщност наскоро казвах на Лари, че и той трябва да се запише в програмата. Имат страхотни постижения.
— О, не — най-накрая схващам какво има предвид и поклащам глава. — Просто съм с кола.
— Всички казват така — усмихва се Синди и поема мартинито, което Лари й подава.
— Не, аз наистина съм с кола тази веч…
Мисис Голдстийн обаче не ме оставя да довърша.
— Не се притеснявай. Тайната ти е на сигурно място при нас — допира пръст до напълнените си с колаген устни и прошепва: — Ние с Лари сме самата дискретност.
— За Шарлийн без вино — тя е от „Анонимните алкохолици“ — Синди буквално се провиква към сервитьора, който се върти около масата ни с бутилка каберне совиньон, и слага закрилнически ръка върху чашата ми.
— Всъщност не съм…
— Всичко е наред, скъпа. Няма нужда да обясняваш — шепне тя, но успява да го направи доста гръмко, и потупва ръката ми.