— Смятам, че трябва да избереш по-модерно местоположение — казвам откровено. Рискувам да го обидя, като изказвам несъгласие с мнението му, но, по дяволите, нали за това ми плаща? — Затова ти трябва ефектен, по-модерно звучащ адрес. Някъде, където знаменитостите искат да бъдат снимани, вместо да се опитват да се измъкнат дегизирани от кабинетите на лекарите на „Харли стрийт“.
— Хъм, мисля, че си права… — отвръща Лари замислено. Внезапно сякаш се съживява, вади „Ай–фон“-а си и започва да набира. — Ще се обадя на хората си веднага.
Супер, мисля си аз с вътрешно задоволство. Чувствам се, сякаш съм получила потупване за благодарност по рамото. Тази среща върви чудесно.
— Е, смятате ли да посетите и други места, докато сте тук? — обръщам се към Синди. Изпитвам известно съжаление към нея, защото я изолирахме от разговора. Но пък тя изглежда напълно щастлива, забелязвам, гледайки я как командва сервитьора да й напълни отново чашата. Хората, които мислят, че американците не пият, явно не са срещали Синди.
— Ами, мислихме да отскочим до Париж — казва тя с лъчезарна усмивка.
— О, да, може да ползвате влака Евростар. От станция „Сейнт Панкрас“ се стига само за два часа и половина.
— Но после казах на Лари: „Защо да си губим времето? Нали видяхме Айфеловата кула във Вегас.“
Поглеждам я неразбиращо.
— Извинявай, Вегас ли каза?
— Да, естествено! — тя се намръщва, сякаш съм пълна глупачка. — Там имат купища градове: Париж, Ню Йорк, Венеция… Возихме се на гондола. Беше страхотно! — отпива от шампанското си и ме съветва: — Трябва да отидеш някой ден.
— Ъъъ…, да, може би — отговарям неуверено.
— Е, ще поръчваме ли? — предлага Лари Гордстийн.
— Разбира се — казвам бързо и отварям менюто си, за да се скрия поне за малко зад него.
Деветнайсета глава
Докато се прибера вкъщи, вече беше станало десет часът. Оставям чантите си в коридора и захвърлям обувките си. Краката ми са направо смазани. Вече на бос крак се замъквам жива-умряла в дневната, отпускам се на дивана и включвам телевизора. Искам да позяпам само десетина минути, преди да се заема отново с документите, които си нося от офиса. Поне така се успокоявам, докато се изтягам на възглавничките с дълбока въздишка.
Божичко, колко съм изтощена! Почти не съм спала миналата нощ. Както и нощта преди нея, и тази преди нея… Вчера почти цялата нощ гледах снимки. Като стана дума… Поглеждам към кутията със старите ми снимки, който е все още на килима в центъра на стаята, както и към разпилените снимки наоколо. Нямах време да ги прибера тази сутрин, защото както обикновено бързах, но би било хубаво да го направя сега, преди идването на жената, която ми чисти, утре сутринта.
Харесва ми, че си имам чистачка. Това е едно от хубавите неща, които се появяват, когато станеш по-стар и по-състоятелен — лукса да можеш да си позволиш собствена чистачка. Иронията обаче е в това, че обикновено чистя сама къщата си заради моята чистачка, защото не искам тя да си мисли за мен, че съм мърлячка.
Надигам се от дивана и се заемам да прибирам снимките, когато моят „Блекбъри“ зазвънява. Поглеждам екрана. Беатрис е.
— Е, взе ли си профитероли? — пита веднага тя, без да поздрави.
— Какво?
— За десерт?
— Ъъъ…, не, пихме само зелен чай.
— Само чай? — възкликва тя. — О, какъв срам! Еклерите в „Кларидж“ са толкова вкусни.
Поглеждам часовника си.
— Беатрис, обаждаш ми се да си поговорим за десерти или има и друга причина? Защото е доста късно.
— О, не, извинявай — казва тя задъхано. Една от особеностите й е, че винаги звучи задъхано, дори когато е седнала. — Исках да разбера как е минала срещата с Голдстийн и ако имаш нужда от някакви данни или нещо друго за утре сутринта.
Нетърпението ми преминава в благодарност. Има асистентки и асистентки. А има редки скъпоценни камъни като Беатрис.
— Мина наистина добре — отвръщам и подпирам телефона между рамото и брадичката си, за да мога да продължа да събирам снимките, докато говоря. — Изглеждаше искрено впечатлен от идеите ми и предложението ми за място на клиниката. Договорихме се да се чуем в понеделник за последни уточнения преди презентацията за медиите.
— Браво! — чурулика тя. — Искаш ли да проверя графика ти и да ти кажа кога си свободна за среща с него? Точно пред мен е…
Както казах, Беатрис приема работата си да следи графика ми много сериозно.
— Да, супер.
Връщам се пак при снимките. Божичко, толкова са много, а още не съм прегледала всички албуми, мисля си аз, хвърляйки поглед на тези в лявата част на кутията. Вземам два от тях напосоки и ги разгръщам лениво. Чакай малко, какво е това? Единият е по-малък и с кожена подвързия. Отварям го и виждам, че не е пълен със снимки, а със страници, изписани с моя почерк. О, това всъщност е един стар дневник. А ето и още.