Изваждам ги и поглеждам датата в началото на страницата — 1997 година. Сърцето ми забива силно. Писала съм го, когато съм била на двайсет и една години.
— Така, в девет имаш конферентен разговор с хората от „Клауд Найн“, за да обсъдите новата им серия ароматни води. В десет имаш среща на кафе с Кати Проктър, журналистката. След това в единайсет имаш уговорка с…
Докато Беатрис продължава да рецитира графика ми, аз се зачитам в дневника си отпреди десет години. Ето какво съм писала в самото начало, когато се преместих в Лондон — 23 февруари 1997 година. Очите ми минават по редовете с описание на офиса, началника ми, срещата с Неса…
Висока и руса и пуши цигари, облегната на стената на офиса отвън. Изглежда суперяка мадама, но и малко уплашена. Каза ми, че името й е Ванеса, „което е измислено от Джонатан Суифт специално за пътешествията на Гъливер“. Надявам се, че ще се сприятелим.
Усмихвам се сама на себе си и обръщам на страницата с днешната дата. Какво ли съм правила на този ден преди десет години? Намирам мястото:
Толкова е вълнуващо! Цял ден не мога да си намеря място!
Ха! За какво ли съм се вълнувала толкова?
Цяла седмица чаках да чуя бандата и беше супер! „Психясалите гении“ са невероятни!
Я чакай малко.
Изтръпнала, поглеждам отново първата страница. Ходила съм да слушам „Психясалите гении“? Не може да бъде, това става чак в събота. Пак проверявам датата. Да не би да съм я прочела грешно? Не, със сигурност е днешната дата: 23 август.
— Хъм, това не може да е вярно — мърморя аз, вперила очи в страницата.
— Какво не може? Идвам бързо на себе си.
От отсрещната страна на телефона Беатрис протестира.
— Трябва да можеш! Вече потвърдих срещата ти за три следобед.
— О, не, не говорех на теб. Просто гледам един свой стар дневник и датите са различни. Сигурно съм се объркала.
— Но те са различни — напомня ми Беа с вече спокоен глас. — Календарите са различни всяка година, сещаш се, нали?
О, господи, естествено! Такава глупачка съм. Как не се сетих за това?
— Грегорианският слънчев календар е аритметичен — продължава тя методично. — Дните в него са групирани в отделни единици от време, на основата на години от по 365 или 366 дни. Слънчевият календар се повтаря на всеки 146,097 дни, които правят точно 400 години или, казано другояче — 20 871 седмици.
— Ммм, така ли? — отговарям разсеяно, гледайки календара на компютъра си. Днес е четвъртък, но преди десет години е било събота. Което означава… Изведнъж ми просветва: групата на Били Романи ще свири днес. Мамка му!
— От тези 400 години има 303 — т.нар. обикновени, които са с по 365 дни, и 97, които са високосни — с по 366 дни. Така се получава една допълнителна година от точно 365,2425 дни, или 365 дни, 5 часа, 49 минути и 12 секунди.
Беатрис говори някакви неразбрани неща, но аз вече не я слушам. Вперила съм очи в края на страницата. Защото там с големи букви и с четири, не пет удивителни виждам думите, от които се опасявах:
Спах с Били Романи!!!!!
Поемам си дълбоко дъх и забравям цялото си благоприличие. Мамка му! Сега вече се прецаках. Напукаха ми го. Като се замисля, наистина така си беше. Цяла нощ.
— Шарлот? — чувам притеснения глас на Беатрис. — Всичко наред ли е?
Не, нищо не е наред. На път съм да направя огромна грешка. Ще оплескам нещата за дълго.
— Да, разбира се, добре съм… — казвам, докато мисля за съвсем друго и гледам часовника си. Може би още не е късно. Може би ще успея да го спра. Хвърлям дневника на пода и ставам от килима. — Трябва да вървя.
— Да вървиш?
— Ъъъ…, да — поколебавам се какво да й обясня. Чувам музиката от телевизора и поглеждам към екрана. — Започва „Топ дизайнер“ с Хайди Клум, напоследък е любимото ми шоу.
— О, така ли? Ами, добре. Ще се видим утре.
— Лека вечер — затварям телефона и се оглеждам за ключовете на колата си. Ето ги! Вземам ги от масичката, откривам и дистанционното и изключвам телевизора.
Забравете шоуто „Топ дизайнер“.
Време е за шоуто „Топ прецакване на задници“.
Макар да казах, че съм голям фен на „Психясалите гении“, не си спомням нито една тяхна песен. Нито ред, нито мелодия. Което е странно, защото все още помня текста на песента на „Бъкс физ“, „Making Your Mind Up“, въпреки че бях на не повече от пет години, когато те спечелиха „Евровизия“.
Сигурна съм обаче, че когато тази вечер ги видя на сцената, всичко ще си дойде на мястото. Така се убеждавам, докато карам по отклонението. Внезапно ме обхваща неочаквано вълнение. Не си спомням откога не съм ходила да слушам банда на живо. А, не, сещам се. Ходих на концерт на „Разрешително за купон“, група, която прави всички парчета от филмите за Джеймс Бонд.