Връщам се мислено към въпросната вечер преди няколко месеца. Майлс беше взел билети. Той е голям фен на Джеймс Бонд. Чел е всички книги на Ян Флеминг десетки пъти и може да разкаже сюжета на всички филми. Това направо ме побърква, освен ако сцената, която разказва, не е свързана с Даниел Крейг — за предпочитане, когато той е по бански. Мога да го съзерцавам постоянно. Според Майлс обаче един истински фен пурист на 007 трябва да предпочете Шон Конъри.
Както и да е, харесвам Шърли Беси, когато пее „Goldfinger“, но позастаряващото трио от Манчестър, което свири само на кейборд, а след изпълнението им в програмата е предвидено светлинно шоу, ми дойде малко в повече. Големият им финал беше с „Nobody Does It Better“ („Никой не го прави по-добре“), което си беше чиста лъжа: дори и аз мога да го направя по-сполучливо от тях. Дори и папагалът на пралеля Мари ще се справи по-добре. Разбира се, не споделих мнението си с Майлс.
Не исках да нараня чувствата му, затова постоянно му повтарях колко прекрасни са изпълнителите.
За нещастие това имаше неочаквани последици, защото Майлс ми купи техен диск — „Нали ти харесаха толкова много!“. И сега ми се налага да ги слушам винаги, когато пътуваме заедно с колата ми.
Карам по същия път като вчера и поемам по страничната улица. За щастие е късно и няма много трафик, така че не ми отнема много време. Паркирам пред „Уелингтън“. Когато изключвам двигателя, чувам тътена, идващ от бара.
О, майчице! Внезапно вълнението, което изпитах по-рано, се замени с ужасяващо силен пристъп на тревога. В съзнанието ми за секунда се появи картина от миналото: младото ми Аз в сумрачния клуб, пълен с цигарен дим, на фона на оглушителната музика, звучаща от усилвателите. Може би идването тук не беше чак толкова добра идея. Може би съм изтрила от паметта си песните на „Психялите гении“ напълно основателно.
Събирам цялата си вътрешна сила, за да продължа. Не мога да се върна сега. Дошла съм тук заради себе си, напомням си. За Лоти, двайсет и едно годишното момиче, което бях преди. И което в момента е в този бар на път да бъде свалена и после съкрушена от Били Романи.
Освен ако не я спася.
Стягам се и бавно отварям вратата на колата. Когато стъпвам на тротоара, чувам вече по-ясно глухия тътен на барабаните, съпроводен от някакво странно виене, което определено не прилича на нещо, което човек може да възпроизведе. Добре де, не звучат много приятно, но със сигурност не могат да бъдат по-ужасни от „Разрешително за купон“, успокоявам се сама, докато тръшвам вратата и се запътвам към бара. Освен това преди бях фен на тази група, нали? Музикалният ми вкус не може да се е променил чак толкова. Сериозно, колко зле може да бъде?
Зле.
Много зле.
Направо ужасно.
Бутам вратата на „Уелингтън“, за да вляза, и отвътре ме блъска невероятен шум. Божичко, възможно ли е това да е музика?
— Супер, ти успя!
Докато за секунда съм застанала неуверено на входа и се колебая дали да продължа, Лоти ме забелязва и се втурва към мен. Носи в ръка пинта сайдер и е облечена в едни от онези ластични клинове, които правят краката й да изглеждат като обвити в найлонови пликове. Боже, за тези бях забравила. Отбелязвам си мислено да добавя и този чифт и вид в списъка „какво да не нося“. Обаче трябва да призная, че фигурата й си я бива, изненадвам се аз.
— Здрасти. Извинявай, че закъснях, но…
— Почти пропусна свиренето — провиква се тя нетърпеливо и пъха билета в ръката ми. — Хайде, сега ще свирят ънплъгд версията на някои от парчетата си.
Изведнъж става много по-тихо, явно групата прави пауза. Лоти ме хваща за раменете и ме насочва към малкото помещение в задната част на бара. Тук няма места за сядане и е тъпкано с хора. Тя си проправя път през тълпата към импровизираната сцена. „Психясалите гении“ са изчезнали от подиума и там е оставен само един стол и микрофон.
— Значи харесваш тази група, така ли? — питам вперилата жаден поглед в сцената Лоти, след като вече сме заели предните позиции.
— Ами, всъщност си падам по вокала им, Били Романи — признава тя и отпива от сайдера си.
Отпред настъпва някаква суматоха.
— О, божичко, връща се! Той се връща — шепне развълнувано Лоти.
Гърлото ми се свива. Изпитвам някаква странна смесица от трепетно очакване и страх, че ще го видя отново. След всички тези години почти не си спомням как изглеждаше, но за да бъда честна, трябва да призная, че съм запазила спомена за неясното за самата мен страстно и похотливо желание, което изпитвах тогава. Колкото и да се опитвах да го забравя през всичките тези години.