— Още не съм й казала.
— Не си й казала? — Майлс се обръща шокирано към мен.
— Ами, нали още не знаем дали ще получим къщата — отговарям бързо.
— Кога ще разберете дали офертата ви е била приета? — пита Джулиан.
— Скоро, надявам се — отговаря му Майлс. — Дали сме я директно на продавача, така че ще чакаме малко.
— Ще поръчваме ли? — предлагам, за да сменя темата и се опитвам да звуча небрежно. Целият този разговор за къщи и оферти ме изнервя.
— Не преди да съм ти дала подаръка — казва властно Ванеса и вади един плик от чантата си. Подава ми го през масата. — И не искам да чувам никакви оправдания колко си заета.
Поглеждам я с любопитство и отварям уста, за да кажа нещо, но тя ме спира, така че разкъсвам нетърпеливо плика. От него изпадат два билета за Евростар до Париж.
— О, не трябваше!
— Знам — хили се тя ехидно. — Но сега вече трябва да отидеш на почивка за уикенда, иначе ще се чувстваш виновна, че си прахосала парите ми.
Усмихвам й се в отговор. Познава ме толкова добре. Точно така ще се чувствам.
— Е, добре де, ще си прахосала парите на Джулиан — добавя Ванеса. Знам, че мрази факта, че след като се отказа от работата си, вече няма собствени пари. — Както и да е, ще си представям как се забавляваш. Направи го заради мен — поглежда към Джулиан. — Не си спомням кога за последно сме ходили някъде за уикенда.
— Ще отидем скоро — отговаря той с виновно изражение. — Просто в момента наистина имаме много работа. Което ми напомня, че ще трябва да работя и в събота.
Лицето на Ванеса става мрачно.
— Но нали щяхме да водим децата в Аквариума!
— Знам, съжалявам, скъпа. Ще отидем следващата седмица.
— Добре, сега е моят ред — прекъсва ги Майлс, който, изглежда, не усеща напрежението между тях. Ванеса и Джулиан замлъкват и всички го гледаме как пъха ръка във вътрешния джоб на сакото си и изважда малка черна кадифена кутийка.
Малка черна кадифена кутийка за бижута.
Сърцето ми започва да тупти така силно, че ще изскочи от гърдите ми божичко, това каквото си мисля ли е? Нима ще направи онова. Вперила съм поглед в кутийката в ръката на Майлс, защото ме е прекалено страх да го погледна в очите. Какво ще му кажа пред всички тези хора? Ами, „да“, нали? Разбира се, че ще кажа „да“.
— Шарлот?
Гласът му ме сепва, когато той ми подава кутийката. Изражението на лицето му е сериозно и малко несигурно. Преглъщам трудно. Това е.
Това е.
Поемам дълбоко дъх, пръстите ми треперят леко. Сърцето ми ще се пръсне. Внезапно усещам, че ми се завива свят, сякаш времето спира и глъчката и шумът в ресторанта изчезват, все едно гледам филм на забавен кадър със спрян звук. Отварям закопчалката и със затаен дъх поглеждам какво има в кутийката.
Перлени обици!
Гледам ги втренчено — бели и лъскави, закътани уютно в черната кадифена кутийка, и почти ми се иска да се засмея от облекчение. Чувствам се ужасяващо нелепо. Какво, за бога, си мислех? Разбира се, че няма да ми предложи. Честно, Шарлот, трябва да се вземеш в ръце.
— Харесват ли ти?
Връщам се обратно при обиците.
— О, да, прекрасни са — отронвам аз, оглеждайки ги за пръв път истински.
— Така си и мислех — казва Майлс с доволно изражение. — Точно за теб са.
— Смяташ ли? — едно тъничко гласче в мен протестира. Не се чувствам съвсем като жена, носеща перлени обици. Те не са ли за дами над петдесет? Или за кралицата, или нещо подобно?
— Абсолютно! Пробвай ги — окуражава ме той.
Изваждам ги от кутийката и ги поставям на ушите си. Вдигам косата си нагоре, за да получа одобрението на другите.
— Благодаря ти, Майлс. Наистина са невероятни — усмихвам му се, пренебрегвайки съмненията си, и го целувам.
И какво, ако не ми допадат съвсем и смятам, че не са за мен? Всичко е въпрос на внушение и навик, нали?
Останалата част от вечерта минава в лек разговор над чиниите с вкусни ястия, с няколко бутилки вино. Обсъждаме най-вече работата си, пазара на имоти и какви лудории са извършили Руби и Сам.
— Трябваше да си купя нов телефон, защото Руби се притесняваше, че той е самотен — довършва Джулиан историята за това как Руби хвърлила телефона му в аквариума, защото решила, че златната им рибка Борис може да иска да се обади на приятелите си.
— Мисля, че това беше нейният начин да те откъсне от телефона — отбелязва Ванеса, докато Майлс се смее съчувствено. — И то доста ефективен — допълва, преди да се извини, за да отиде до дамската тоалетна, докато чакаме менюто с десертите.
— Ще дойда с теб — казвам и дърпам назад стола си.