— Защо жените винаги ходят заедно до тоалетната? — пита Джулиан високо, когато напускаме масата.
— За да говорим за теб, сладурче — шегува се Неса.
Или поне си мисля, че се шегува, но когато отиваме в тоалетната и аз отново започвам да й благодаря за подаръка, тя ме инструктира: „И да ядеш много пасти и да правиш много секс в Париж! Все някой трябва да прави.“
— О, я стига — прекъсвам я аз. — Знам какви ги вършите с Джулиан — ръгам я в ребрата и се подсмихвам многозначително, сещайки се за покупките му от онзи ден.
— Какви? — пуфти тя недоволно. — Нямам сила да върша каквото и да е. Прекалено съм изтощена. Единственото, което правим, е да спорим кой трябва да стане, за да види защо Сам се буди с плач за трети път по средата на нощта.
— Но аз мислех, че… — връщам се наум към миналия ден. Сега като се замисля, Джулиан ми изглеждаше доста нервен. Направо притеснен. Сякаш не искаше да го виждам. В един момент правя връзка с репликата на Ванеса за отношенията му със секретарката.
— Какво? — пита Ванеса и ме гледа с любопитство.
— Ами, изглеждате ми по-близки, това е — бързо заличавам картината от съзнанието си. Нелепо е да си мисля такива неща, също както и Ванеса.
— Не съм убедена — усмихва се тъжно тя. — Почти не съм го виждала тази седмица. Постоянно работи. Сякаш сме двама непознати, сякаш вече не знаем нищо един за друг — довършва и раменете й предателски потрепват.
Божичко, мразя да виждам Ванеса толкова тъжна:
— Знам какво ти е нужно — казвам жизнерадостно, за да сменя темата.
— Нов съпруг? — пита тя печално.
— Не, глупаче, нов блясък за устни — опитвам се да я разсмея и изваждам цяла шепа с гланцове от чантата си.
Ванеса ме гледа с широко отворени очи. След раждането на Сам тя като че ли спря да се гримира. Вместо оформена с преса или сешоар коса, сега се носи само на конска опашка.
— Откъде взе всичко това? — пита, вземайки едно от най-горните.
— Едно от предимствата да работиш в рекламна агенция.
— Между другото, исках да ти кажа… — Ванеса спира за малко, докато слага гланц на горната си устна. — Това ли е барманът, който видяхме в магазина?
При споменаването на моя дразнител всички клетки на тялото ми се напрягат. Това ме изненадва. Защо един непознат, при това досаден, ми влияе така?
— Да, за нещастие — отговарям с крива усмивка.
— Ммм… — Ванеса притиска устните си, за да размаже добре гланца, и се усмихва сластно. — Чудя се какво ли ще ни предложи за десерт.
— Каквото и да е, ще има прекалено много калории — отговарям и след това залитам, защото Неса ме шляпва шеговито по гърба.
Пет минути по-късно аз и начервената Ванеса се връщаме на масата.
— А! Точно навреме — казва Джулиан, когато се появяваме.
— Навреме за какво? — питам и се оглеждам наоколо.
— Шампанско! — обявява Майлс, когато сервитьорът идва с бутилка „Вьов Клико“ и четири чаши и ги поставя пред нас.
— О, сега ли е моментът, в който пеем високо „Честит рожден ден!“ и засрамваме Шарлот пред всички — смее се Ванеса.
— Не, не е — отговаря Майлс и й хвърля направо убийствен поглед.
— Какво разочарование!
Барманът сръчно маха тапата на шампанското и започва да разлива по чашите ни. Ръката му е близо до мен и внезапно забелязвам малка татуировка на китката му, показваща се изпод ризата му. Заглеждам се за момент, опитвайки се да разбера каква е.
— Това е жаба.
Вдигам глава, за да не си мисли, че съм особено заинтересувана, и погледите ни се срещат.
— О, така ли? — казвам небрежно, но се чувствам засрамена.
— Майка ми е французойка — обяснява и по ъгълчетата на устните му отново играе лека усмивка.
Пак ли ми се подиграва? Това шега ли трябваше да бъде?
— Това не е ли обидно за французите? — питам малко високомерно.
— О, не сте срещали майка ми — отговаря мъжът непринудено.
Усещам, че между нас минава нещо, сякаш има какво още да си кажем, и внезапно се паникьосвам.
— Не… — опитвам се да дойда на себе си, но в главата ми има бяло петно. — Очевидно — добавям глупаво.
— Искам да предложа тост… — гласът на Майлс ме връща отново на земята. Обръщам се и го виждам с вдигната чаша в ръка. — За Шарлот и рождения й ден.
Джулиан и Ванеса също вдигат чашите си.
— За Шарлот — казват в един глас.
— И за новата ни къща.
— Новата ни къща? — поглеждам го изненадано.
— Запазих най-доброто за края. Брокерът се обади по-рано, но исках да бъде изненада — обяснява Майлс с доволно изражение на лицето. — Приели са офертата ни. Наша е!
— Наша? — повтарям, все още не осъзнавайки напълно чутото. Сякаш съм ехо.