Все още не мога да се реша. Не, не мога. Прекалено е странно. Това е… лудост… Нелепо е… Това е…
О, я млъквай, Шарлот! Малко късно е за подобни размисли, не мислиш ли?
Отмятам завивката решително, скачам от леглото и започвам да се приготвям.
Двайсет и втора глава
След по-малко от петнайсет минути вече съм в колата на път към старата ми къща. Удивително е колко бързо се приготвяш, когато всичките ти дрехи са на химическо чистене и не трябва да се чудиш какво да облечеш, мисля си аз, докато се опитвам да оправя яката на сакото си, която постоянно се подвива навътре.
Майлс вероятно няма да се събуди. Мислех си да му оставя бележка или дори да подпъхна възглавница под завивките си, за да изглежда сякаш съм заспала, но първо, това е истинският живот, а не „Изкуплението Шоушенк“ и второ, за разлика от мен, Майлс спи невероятно дълбоко, дори без цялото това вино и шампанско. Веднъж дори продължи да спи, макар че димната аларма се включи, след като почти предизвиках пожар с една ароматна свещ, но това е съвсем друга история.
Лондон е оживен в петък вечер и ми отнема доста време, докато прекося града, маневрирайки сред черните таксита, които спират без предупреждение, за да качат или оставят пътниците си, и, разбира се, заради трафика, предизвикан от отклонението. И така, независимо че пътят ми е добре познат и карам бързо, едва към полунощ се добирам най-накрая до „Тераса Килмейн“.
Улицата е пълна с коли и след като се намествам в малкия паркинг — без да удрям нито една лампа или уличен стълб (виждате ли, станала съм много по-добър шофьор през годините, мисля си със задоволство), — бързо оправям грима си и изскачам от колата.
После изведнъж се сещам, че нямам подарък.
Мамка му! Не мога да отида на рожден ден с празни ръце. Дори да е моят. Е, донякъде, поправям се и започвам да ровя из жабката, за да видя дали нямам още от онези гланцове. После ми хрумва друга идея. Сетих се! Ще й подаря торбата с всички неща, които купих за нея в аптеката. Тъкмо се чудех как да й ги дам, а ето сега имам идеалната възможност и няма да изглежда странно.
Грабвам торбата, оправям полата си и поемам към къщата. Няколко цветни балона, вързани пред външната порта, се люлеят от топлия летен бриз и още преди да вляза, чувам как отвътре звучи „Bittersweet Symphony“ на „Върв“.
Отварям портичката, качвам се по предните стълби и тогава, за един кратък миг, се поколебавам, гледайки входната врата. Ръката ми застива, преди да докосна добре познатото чукало във формата на делфин. Сякаш беше едва вчера, когато имах ключ и това беше моят дом, в който живеех, обичах, мечтаех…
— Ха–ха-ха!
Внезапно вратата се отваря и една шумна смееща се двойка буквално се изтърколва по стълбите. Момче и момиче се превиват от смях, държейки във всяка от ръцете си по бира и цигара; побутват се един друг в нещо като опит да се подкрепят взаимно и едвам успявам да се отдръпна от пътя им, за да не се строполят върху мен.
— Ууупс — изхълцват и двамата изненадано. После избухват отново в пиянски кикот и започват да се целуват точно пред мен.
Вече си спомням какви бяха купоните ми. О, божичко! Бях забравила какво се случваше на тях по онова време. Може би не беше добра идея да идвам тук.
Не мога да ги заобиколя, защото са запречили пътя ми, затова се отдръпвам малко назад към оградата на къщата и ги изчаквам най-накрая да спрат да се ядат взаимно и да извадят езиците от устите си.
— Извинявай, тъкмо си тръгвахме — обясняват те, ухилвайки се налудничаво.
— О, купонът свърши ли? — питам, виждайки, че още няколко души излизат от къщата и се промъкват покрай тях, за да стигнат до улицата.
— Надявам се, че не — казва момчето, поглежда момичето, провесило се на ръцете му и облизва лицето му.
Ъъъ. Каква прелест!
— Шарлот!
Обръщам се и виждам Лоти, застанала на стълбите. Усмихва ми се широко.
— Хей, мислех, че няма да дойдеш!
— Знам, и аз, но… приключих по-рано тази вечер — решавам, че няма нужда да се обяснявам повече. — Както и да е, честит рожден ден! — усмихвам се и й подавам торбата с подаръците. — Извинявай, нямах време да ги пакетирам — добавям бързо и се чувствам ужасно неловко, че й подарявам найлонов плик с разни неща, вместо скъп и луксозно пакетиран подарък.
Дори и тя да си е помислила същото, поне не го показва. Изглежда ужасно изненадана и искрено се радва на това, което вижда вътре.
— Леле, супер, всичко това за мен ли е?
— Ами, не е нещо особено…
— Всичко това? — повтаря тя изумено.