Е, не бива да вдигам много шум за това, напомням си сама на себе си. Няма нищо лошо да намираш някой млад мъж за привлекателен, нали? И какво, ако е десет години по-млад от мен? Мъжете винаги се заглеждат в по-млади жени. Освен това е съвсем естествено да се впечатлиш от нещо хубаво. Това не означава нищо. Сигурна съм, че Майлс се зазяпва по хубави момичета по цял ден.
Е, може би не по цял ден, поправям се след кратко замисляне. Но понякога. Като например неговата счетоводителка, Хелън, която е дребна и цицореста и винаги носи плътно прилепнали ластични бюстиета. Аз съм жена и не мога да устоя да не се загледам в гърдите й.
Отпивам от леденостудената вода и се фокусирам върху дансинга, където все още аз, т.е. Лоти танцува, и се опитвам да забравя за бармана.
Но е по-лесно да го кажа, отколкото да го направя.
— Изумителна е, нали?
Обръщам се настрани и виждам бармана, седнал до мен, облегнал се с гръб на бара. Оглеждам се, за да се убедя, че говори на мен.
— Ъъъ, не ви разбрах?
Той посочва към дансинга.
— Момичето с роклята.
Изпитвам лека тръпка на ревност. Кое момиче? Опитвам се да отгатна и проследявам погледа му.
— На малките сини цветчета.
Аз! Той говори за мен! Поглеждам отново към дансинга, през десетките въртящи се тела, и ето ме там, танцуваща с онези нелепи движения (правя танца на смешното пиле), които някога си мислех, че са забавни. Едва ли е вярно. Той смята, че съм изумителна?!
— Намираш я за изумителна? — повтарям с недоумение. Може би не съм го чула правилно. Все пак тук е доста шумно.
— Абсолютно — въздъхва младежът.
Да. Чула съм го правилно и това е съвсем искрена въздишка.
Обръщам се отново към по-младото ми Аз, танцуващо пред мен напълно унесено, докато по-старото се опитва да осмисли информацията. Не мисля, че някога някой ме е наричал „изумителна“ преди. Получавала съм комплименти — „хубава“, „секси“, „привлекателна“, но никога — „изумителна“. Това е определение за суперзвезди като Анджелина Джоли. Не за Шарлот Мериуедър и определено не за Шарлот Мериуедър на двайсет и една години. Пардон, на двайсет и две.
— Казва се Лоти — казвам аз, все още доста смаяна.
— О, да — кима той. — Познаваш я, нали?
— Мога да кажа, че сме донякъде роднини — усмихвам се леко.
Барманът ме поглежда с недоверие.
— Не може да бъде! — изсумтява. — Двете въобще не си приличате.
Усещам как усмивката ми замръзва. Добре, знам, че сега изглеждам малко различно отпреди десет години, но все пак няма нужда от сумтене. Сега съм много по-спретната и стотици пъти по-стилна.
А и да не забравяме за веждите.
— Имаме същите носове — казвам твърдо.
Той ме поглежда изпитателно и малко по-дълго, отколкото ми се струва необходимо.
— Хъм, предполагам — признава най-накрая, някак с неохота. — Донякъде.
Чувствам се странно засегната и даже ревнувам. Супер нелепо, нали? Как може да ревнувам от самата себе си?
— Ами, ъъъ… кажи ми защо смяташ, че е изумителна? — питам аз.
— О, не знам — разтърсва младият мъж глава. — Просто е такава.
— Не можеш ли да бъдеш малко по-конкретен? — продължавам да упорствам.
— Не мога да го обясня — свива рамене той. — Цялата е такава. Не бих променил нищичко в нея.
— Нищо ли? — поглеждам го с недоверие.
— Не — казва просто новият ми познайник. — Тя е… — спира за секунда, сякаш търси точната дума и накрая завършва: — съвършена.
— Съвършена!
— Първия път, когато я видях, беше просто Уау!
— Уау! — усещам, че започвам да звуча като папагала на пралеля Мари, но нищо не мога да направя.
— Аха, Уау. Това беше. Влюбих се веднага.
Зяпам го напълно шашната. Как така никога не съм знаела? Как е възможно някой да бъде толкова влюбен в мен, да смята, че съм съвършена, а аз да си нямам никаква идея за това?
— Божичко, звуча като пълен идиот, нали? — казва той, тълкувайки погрешно мълчанието ми, и се усмихва притеснено. — Сигурно ме смяташ за глупак.
— Не, въобще не — протестирам аз и поклащам глава. Точно обратното. Ако не беше Майлс, рискувах да се влюбя в него. Независимо че е по-млад с десет години или повече.
— Защо не й кажеш какво изпитваш? — предлагам му аз.
Барманът прави гримаса.
— Говорил съм с нея няколко пъти, но се съмнявам, че ме помни.
Прав е, не си го спомням, мисля, взирайки се в лицето му.
— Сигурно дори не знае, че съществувам — продължава той. — Все пак, аз съм само един барман, а погледни я нея — може да има всеки, когото си пожелае.