Обхваща ме огромно съжаление. Господи, как може да не съм го забелязала през всичките тези години? Той е толкова сладък и приятен, и мил…
Защото по това време не се интересуваше от готините и милите момчета, Шарлот. Падаше си по музиканти и скейтбордисти и всичките други погрешни типове, помниш ли? Спомням си каква бях. Прав е. Не бих забелязала барман с конска опашка и хипарска цветна тениска. Нямаше да ми бъде достатъчно готин.
— Ами, аз мисля, че тя би била щастлива да има човек като теб до себе си — усмихвам му се мило.
Неговата усмивка в отговор е малко крива и тъжна.
— Мислиш ли?
— Разбира се — кимам утвърдително. Пък и не си чак толкова лош — за барман — добавям шеговито.
Той се засмива.
— И ти не си чак толкова лоша. Всъщност, ако беше десет години по-млада, сигурно щях да си падна по теб.
— О! — правя се на обидена от тона му и го плясвам лекичко по ръката.
— Шегувам се, шегувам се — протестира младежът и отстъпва назад. Хванал е ръката си и се преструва, че стене от болка, но после спира, засмива се и ми казва: — Между другото, аз съм Оли.
— Шарлот.
Здрависваме се и докато държа ръката му, забелязвам нещо от вътрешната страна на китката му. В клуба е тъмно и го зървам само за миг, осветено от светлинките на хладилника, но съм абсолютно сигурна какво съм видяла: това е татуировка на жаба.
Майчице, какво съвпадение. Същата като на бармана в ресторанта.
След появата на тази мисъл в съзнанието ми не минава много време, преди да се избистри и следващата.
Побиват ме тръпки. Не, не е възможно. Просто не може.
Може ли?
Изведнъж умът ми се разделя на две, като екран на сложен телевизор: от едната страна е Оли с опашката си, пъстрата тениска и хипи гривните си, а от другата е барманът от ресторанта с късата си вълниста коса, счупен нос и белегът, който пресича горната му устна. Не, не е възможно. Изглеждат напълно различни.
Но и ти беше различна преди десет години, обажда се гласецът в главата ми.
Двата екрана се събират и двата образа се сливат в един. О, божичко, ето защо ми изглеждаше толкова познат, ето къде съм го срещала преди. Сладкото мило момче Оли, по когото дори леко си паднах, е барманът, който се присмива на хранителните ми алергии и ме пита дали съм алергична и към балончетата на шампанско. И който ме дразни адски много всеки път, когато се срещнем.
Той е. Те са един и същи човек. Мамка му!
Двайсет и четвърта глава
— Ето къде си била? — някой слага ръка на рамото ми, обръщам се и виждам Лоти — с широко отворени очи и останала без дъх от танците. — Тъкмо се чудех къде си…
— А… здрасти — успявам да кажа с пресипнал глас. Чувствам се сякаш току-що са ме цапардосали с чук по главата и виждам звезди посред бял ден като в анимационните филми.
— Подпира бара, къде другаде би могла да бъде? — обажда се и Оли, опитвайки се да я заговори по някакъв начин, но Лоти е заета да оправя косата си и не му обръща внимание.
— Ъъъ, Лоти, познаваш ли… — правя стъпка към представянето им един на друг, но тя ме прекъсва с обичайната си възторженост.
— Хайде, ела да танцуваш!
— Не, не… Това не е за мен — казвам и автоматично отстъпвам назад.
— Хайде — окуражава ме тя, грабва ме за ръката и ме повлича към дансинга.
Съпротивлявам се в началото, но, от друга страна, не ми се иска да седя на бара и да си говоря с Оли, след като вече открих кой всъщност е той. Чувствам се прекалено неловко с него. Имам предвид, какво ще му кажа? „Защо си станал толкова досаден и дразнещ мъж?“
Да, бе. Точно така.
— Ами, добре — предавам се аз, — но само за една песен.
Лоти обаче не ме чува, тя просто ме влече към танцуващите. И преди да се усетя, вече съм в центъра на дансинга.
Мамка му!
Това е като в онези сънища, които всички сме имали — когато сънувате, че сте голи и се разхождате по главната улица на града. Само дето не е сън, а истински кошмар, проклинам мислено и се оглеждам нервно за някакъв път за бягство, но осъзнавам, че нямам такъв. Стоя застинала като заек под светлината на прожекторите. По-скоро трябва да кажа, под мигащите светлини. Заобиколена съм от много въртящи се и блъскащи се тела и няма къде да се скрия.
Уф, това е толкова неприятно. Струва ми се, че всички в клуба са вперили очи в мен, затова си поемам дълбоко дъх и се опитвам да раздвижа краката си. Но не мога да ги помръдна. Толкова са тежки, сякаш са залети с бетон. Ръцете ми, от друга страна, са като два чужди елемента, прикрепени от немай–къде към тялото ми, с които не знам какво да правя. Размърдвам ги някак си, лактите ми се повдигат нагоре и надолу като в танца на смешното пиле. Наистина не знам какво се случва с мен. Освен че изглеждам пълен идиот в очите на всички.