Работата е там, че съм отвратителен танцьор. Някои хора са надарени с естествено вроден ритъм, но аз не съм от тях. Спомняте ли си песента на Глория Естефан — „The Rhythm’s Gonna Get You“ („Ритъмът ще те завладее“)? Е, мен никога не ме е завладявал. Още чакам тоя ден да дойде. Аз съм единственият човек на целия стадион „Уембли“, който не успява да пляска в ритъм на песента на „Куин“ „We Will Rock You“ на концерт. Опитайте да го направите и ще видите, че е почти невъзможно. Но аз го постигам с лекота.
Това изглежда обаче не спира по никакъв начин Лоти, давам си сметка, като я гледам как се вихри на дансинга. Размята ръце настрани, клатушка се и явно не й пука, че прилича на пияна патица. Всъщност тя е толкова естествена и въобще не се притеснява, че на никого от присъстващите също не му прави впечатление. Дори не съм сигурна, че някой забелязва странните й движения, осъзнавам аз, оглеждайки тълпата на дансинга.
Решително завързвам сакото около кръста си и се опитвам да подражавам на танца й. Само че вече съм по-възрастна и не всичко ми се удава с лекота. Ауч. Усещам болка в долната част на гърба си и правя недоволна гримаса. Това е мъчение. Слава богу, че вече нямам такива рождени дни. Да, вечерята тази вечер може би приключи малко по-рано от необходимото, а и това, че Майлс заспа на дивана, е досадно, но една приятна вечер в ресторант е много по-добър начин да празнуваш, отколкото да бъдеш затворена в потен и горещ клуб, където те принуждават насила да танцуваш. Изпитвам огромно облекчение. Прекрасно е, че вече не съм на двайсет и две. Прекрасно е, че купонджийските ми дни по клубове и дискотеки са свършили. Прекрасно е…
Внезапно изпъвам гръб и вирвам глава като сурикатите, които се ослушват за нещо интересно. До този момент музиката беше просто някакво неразличимо „бум–бум“, което се изливаше около мен, но сега чувам някакви познати акорди.
Чакай малко. Това да не е…
Като лъч светлина в края на тунела. Да, господи, истина е! „Ironic“ на Аланис Морисет. Не съм я чувала от години. Божичко, обожавам тази песен.
Изпълва ме някаква неочаквана енергия и бедрата ми започват да се движат от само себе си. След това и ханшът ми. А сега и раменете ми. Леле, страхотно е! Започвам да свиря на въображаема китара. Не мога да се спра. Тялото ми не ме слуша. Уау, дори си спомням и текста на песента! Докато разтърсвам глава, изкуствената ми опашка (сложих си я специално за рождения си ден!) се откача и пада, но въобще не ми пука. Започвам да си пея на глас. Първо тихичко, после по-високо и все по-високо.
А ето го и припева и аз затварям очи, вдигам ръце във въздуха и пея с цяло гърло. В този момент не мисля за абсолютно нищо. Нищо, освен за танца и песента. Изгубвам се в думите. Забравям всички тревоги и съмнения и напълно се отнасям някъде другаде.
Това е изумително! Чувствам се страхотно, направо съм в еуфория.
Някой се отърква в гърба и задника ми.
Обръщам се бързо и се озовавам лице в лице и гърди в гърди с мъж, облечен в няколко номера по-малка тениска, козя брадичка и обратна захапка, който ме гледа сластно.
О, не.
О, не, о, не.
Все още танцувайки, се опитвам да се отдалеча от него, но мистър Похот не се предава. Кълчи се страховито и ме преследва по целия дансинг като моя сянка, докато накрая не издържам. Изкрещявам в ухото на Лоти, че отивам в тоалетната и се спасявам с бърза крачка. Пфу.
Щом се добирам до дамската тоалетна, въздъхвам с облекчение и се натъпквам вътре. Както обикновено, там има дълга опашка, но наистина трябва да се изпикая след цялата тази вода, която изпих, затова се зареждам с търпение. Облягам се на стената. Краката ми туптят. И преди ме боляха, но високите обувки сега направо ме убиват. Въздъхвам и ги събувам.
Разтърквам петите си и се връщам мислено назад, към дансинга. Голям късмет имах, че се измъкнах от онзи досадник. Още секунда и щеше да ме притисне с корема си към пулта на диджея. Потръпвам леко при тази мисъл, а после неочаквано и за мен самата започвам да се кикотя. Ами, случката все пак беше по-скоро комична, отколкото притеснителна, давам си сметка, сещайки се как въртеше бедрата си. Пък и ми послужи като добро извинение да напусна дансинга.
Изведнъж осъзнавам, че всъщност май не исках да си тръгвам оттам. Не беше чак толкова зле. Даже започвах да се забавлявам от танците.
О, кого заблуждавам? Бях пълен провал.
После се сещам как танцувах там вътре и се улавям, че се усмихвам. Сигурно танцът е освободил целия ендорфин, или каквото е там, решавам, защото се чувствам в чудесно настроение. Мислех си, че това никога няма да бъде възможно повече, но наистина се забавлявах. И то трезва! Абсолютен, тотален шок.