Но не е само това. Има нещо повече от немитата коса и липсата на червило; то е сякаш да видиш снимка, която преди е била цветна, а сега е черно-бяла.
— О, виж, ето една свободна — сочи ми тя към празна кабинка, която не бях забелязала.
— Да, благодаря ти…
Оставям я пред огледалото да си слага нов слой спирала и изчезвам в кабинката. Внезапно ми става ужасно тъжно. Много неща се бяха променили за десет години и за първи път си помислих, че може би не всички промени са за добро.
Двайсет и пета глава
Наближава три часът.
Само.
Докато търся някое закътано местенце, където да се скрия, поглеждам часовника си. Имам чувството, че съм била тук с часове. Дни. Почти седмици. И сега съм вече отегчена и уморена, имам главоболие, стъпалата ме болят и искам да си ходя вкъщи.
Но не мога. Трябва да остана и да контролирам Лоти, която в някакъв момент смени водата с по-сериозни концентрати и вече е напълно замаяна от безплатните питиета, които получава заради рождения си ден. Бях забравила колко пиех някога. В един момент дори се качих да танцувам по масите.
И то на тези токчета! Не знам как го правя.
Търкам слепоочията си, очите ми автоматично обикалят целия клуб — като прожектори на полицейски хеликоптер, — за да проверя къде е Лоти и да се уверя, че е добре. И че не е паднала от масата. И точно тогава музиката спира внезапно и лампите светват.
Сърцето ми спира да бие, все още не смея да се надявам. О, божичко, това да не би да означава, че…? Хората започват един по един да се изнасят към изхода. Да, това е! Направо имам желание да коленича и да целуна пода. Думата „свобода!“ дори не се доближава до чувството, което ме изпълва. И то с възклицанието.
Да, да, да! Свърши се.
— О, гадост — изфъфля Лоти, появявайки се от тълпата. Лицето й е потно и определено изглежда разочарована. — Не мога да повярвам, че свърши. Вече!
— Знам. Жалко — лъжа безсрамно и светкавично грабвам чантата и сакото си. — Е, хайде, да вървим — запътвам се към вратата и изненадващо краката вече не ме болят.
Хората навън се разотиват, прегръщат се, целуват се и си пожелават „лека нощ“.
— Чакайте малко! Преди да си тръгнете, искам да ви снимам — провиква се Лоти. Вади фотоапарат от чантата си и започва да ги събира накуп.
— Не, Лоти, и ти трябва да си на снимката — отбелязва някой. Все още стоя до нея и тя се обръща към мен: — Шарлот, ще ни снимаш ли?
— Разбира се — отвръщам и вземам фотоапарата с намерението, след като всичко свърши, да се изнеса колкото се може по-бързо. Вдигам го към очите си, поглеждам през визьора и внезапно сякаш ме удря гръм: лицата, дрехите, усмивките… Всичко ми е познато.
О, господи! Това е снимката, която държа у дома на хладилника. Снимката от рождения ми ден.
Аз ли съм я направила?
Не разбирам. Как? Не е възможно. Освен ако…
— Хайде, по-бързо! — крещи ми някой от групичката.
— Добре, готови… усмихнете се! — вдигам фотоапарата. Всички гледат насам и аз натискам бутона. По-младото ми Аз е в центъра, усмихната, с широко отворени очи. После идва светкавицата, чува се „щрак“ и моментът е увековечен завинаги.
Предлагам да изпратя Лоти до вкъщи. Колата ми е паркирана отпред, освен това тя е останала буквално без крака и някой трябва да я придържа. Не мисля, че ще може да се прибере без мен.
Прегръщам я и се запътваме към дома й. Вечерта е наистина топла. А може трябва да кажа „ранното утро“? Улиците са спокойни и атмосферата е почти магическа, сякаш целият свят е заспал, освен нас.
Пристигаме пред къщата й, тя се бори да намери ключовете в чантата си и след като три пъти ги изпуска на земята, решавам да поема нещата в свои ръце. Отключвам умело (правила съм го толкова пъти, че мога и със затворени очи!) и я вкарвам вътре.
— Какво ще кажеш да ти направя кафе, за да се освестиш малко, а? — предлагам й, водя я до потъналата в мрак кухня и я оставям да се свлече на един стол.
Всъщност това последното щях да го направя, но в последния момент я задържам, защото столовете са заринати с всякакви неща. Използвани торбички за чай, вестници и божичко, това бикини ли са? Потръпвам при вида на нещо, което прилича на метнати върху облегалката прашки. В мрака не мога да различа чисти ли са или не. И, честно казано, нямам намерение да се доближа достатъчно близо, за да разбера. Грабвам една дървена лъжица със свободната си ръка, ловко подхващам прашките и ги мятам върху друга купчинка. Повярвайте ми, има достатъчно такива из цялата кухня, така че изборът ми е голям — сякаш оттук е минала къртица, само дето вместо купчини пръст, има купчини с неща. Разчиствам единия стол и поставям Лоти на него.