Яж здравословно.
— Знаеш ли, наистина трябва да се храниш по-балансирано — съветвам Лоти. Междувременно виждам подгънатия край на отворена кутия мляко в дъното на хладилника и се протягам за него. — Трябва да ядеш поне пет пъти дневно плодове и зеленчуци, за да намалиш холестерола си и да избегнеш риска от рак на дебелото черво. — Поглеждам към нея, но тя не ме слуша. Сринала се е на масата и похърква леко.
Отказвам се от хранителните съвети — засега поне — и се заемам с кафето. Помирисвам леко млякото. Ауч. Напълно вкиснало е. Всъщност отдавна е преминало този етап и вече е на фазата на сиренясването.
С отвращение го връщам в хладилника. (Бих го сложила и в кофата за боклук, но тя просто прелива.) Ще си го пие чисто. Пак е по-добре от нищо.
— Ето, заповядай.
Поставям кафето и спагетите пред нея, но Лоти не помръдва. Пълен труп е. Разтърсвам я и тя се събужда, вдига глава и присвива очи на светлината. Няколко секунди се оглежда сепнато, сякаш не разбира къде е, след това забелязва кафето.
— Ммм, благодаря — проронва и отпива голяма глътка, след което навива спагети на вилицата си. — Вкусно. — Усмихва ми се. — Искаш ли?
— Не, благодаря — казвам бързо. — Не съм гладна.
— Както искаш — Лоти ми се изплезва и лапва втора вилица. — Така ще има повече за мен.
Каквото и да се съдържа в тази гадост, явно си свършва работата, защото след малко тя се съвзема достатъчно, за да се изкачи по стълбите към спалнята си. Последвам я, отчасти от любопитство, а и защото искам да се уверя, че няма да падне и да се изтърколи обратно надолу. На последното стъпало се олюлява за малко, но аз я подхващам светкавично. Пфу, за малко.
— Ами, ето ни. Дом, сладък дом… — със спагети в едната ръка и чаша в другата Лоти блъсва вратата на стаята си с бедро, за да я отвори. Явно има опит в това, защото успява и виждаме, че е оставила лампата вътре да свети. Спестяването на енергия не беше една от силните ми страни в онези дни. Нито, както се вижда, прибирането на дрехите си от пода.
Влизам след Лоти в стаята и се втренчвам в гледката, която се разкрива пред мен. Единственият начин, по който мога да я опиша, е следният: представете си, че сте извадили всичко от чекмеджетата си и сте го разхвърляли по пода. После сте отворили гардероба си, махнали сте всичко от закачалките и сте хвърлили и него на земята. Отгоре метнете няколко чифта обувки. Палто. Няколко хавлии. И, бинго — ето я старата ми спалня.
— Чувствай се като у дома си — ухилва ми се Лоти, изритва обувките си и се строполясва на леглото си, покрито със завивка с индиански мотиви.
Оглеждам се наоколо за място, където да седна. Стаята е толкова малка, че едвам се завъртам. Има малка маса и сгъваем пластмасов стол до прозореца; присядам неудобно на ръба му. Масата е затрупана с книги. Един направо древен Ай Би Ем компютър заема по-голямата част от нея, а до него е струпана купчина листове.
— Пиша роман — казва Лоти, виждайки, че гледам натам.
— О, да, бях забравила за това — измърморвам и се сещам за недовършеното си творение, после се сепвам, но за щастие тя не ме е чула — прекалено заета е да нагъва спагетите си.
— Още не съм го завършила, но ще го направя — продължава Лоти убедено. — В момента работя в списание за кръстословици, но наистина искам да пиша. Още откакто бях съвсем малко момиче, исках да стана писател. Не мога да си представя да се занимавам с нещо друго. — Усмихва ми се и навива нова порция спагети. — А ти? Какво бачкаш?
— О… аз… ръководя собствена пиар компания — казвам с поглед, забит в пода.
— Уау, сериозно? — Лоти ме гледа с широко отворени очи и изглежда впечатлена. — Това е невероятно. Твоя собствена компания? Сигурно си много важна бизнес дама!
— Не бих казала чак „много“ — отговарям скромно, но вътрешно изпитвам гордост колко добре съм се справила и колко далече съм стигнала. Гледам Лоти, седяща с кръстосани крака на разнебитеното си сгъваемо легло в средата на малката си жалка стая, ядяща спагетите си.
— Обзалагам се, че живееш в страхотен апартамент, нали? Също толкова готин като колата ти.
Усмихвам се, като се сещам за миналата вечер, когато я докарах с колата от концерта. Тя само охкаше и ахкаше и се дивеше на кожената тапицерия.
— Ами, да, може да се каже…
— Такава късметлийка си — въздиша замечтано. — Ще се радвам, ако някой ден имам собствен апартамент и нова кола. И малко пари няма да са ми излишни.
Става ми приятно от възхищението й.
— Значи обичаш работата си? — продължава да разпитва Лоти.
— Е, не знам дали я обичам — признавам аз, като се сещам за изминалата седмица. — Има много стресови ситуации…