Внезапно осъзнавам, че Лоти не се е обаждала от доста време.
— Не се притеснявай, не е толкова страшно, колкото звучи.
По-младото ми Аз е заспало.
Гледам я с недоверие.
Няма успокояваща музика. Нито предпазител за устни. Нито арома терапевтична маска или други видове черни превръзки. И лампите светят. Очевидно тогава не съм страдала от безсъние, мисля си, изпитвайки чувство на завист.
Внимателно мятам върху нея индианската завивка, тя измърморва нещо неясно насън и се обръща на другата страна. Спирам и я поглеждам за секунда как спи, след това си тръгвам. Очите ми обхождат още веднъж стаята и се задържат върху недовършения роман на масата.
Който никога няма да бъде написан докрай, осъзнавам и внезапно се натъжавам. Защото съм се отказала от тази мечта.
Не си спомням колко дълго стоя там, разсъждавам и гледам спящото момиче, което бях преди. Най-накрая загасвам лампите, затварям вратата и си тръгвам.
Двайсет и шеста глава
Бам! Бам! Бам!
Какво става? Тъмно е и съм затворена в дървена кутия. Нищо не виждам. Не мога да се мръдна. Чувам само… Бам, бам, бам…
О, божичко, погребана съм жива. Това е звукът на пироните, които забиват в ковчега ми.
Бам, бам, бам…
Ще се задуша. Не мога да изляза. Ще умра.
Бам, бам, бам…
Моля, пуснете ме навън, пуснете ме, ПУСНЕТЕ МЕ!!!
— Скъпа, събуди се, събуди се.
Задържам очите си отворени, махам маската си и виждам Майлс, който ме разтърсва за раменете.
— Какво? Ка… — надигам се, сядам в леглото и го поглеждам стреснато, опитвайки се да дойда на себе си и да се ориентирам. В леглото си съм, а Майлс лежи до мен и ме гледа сериозно.
— О, да… — въздишам с облекчение. — О, божичко, беше ужасно, Майлс, ужасно — отпускам се обратно на възглавницата. — Бях погребана жива.
Майлс ми се усмихва успокояващо.
— Е, не се тревожи, скъпа, вече си добре. С мен си и си в безопасност — погалва косата ми, която е цялата мокра от пот и е полепнала по челото ми.
Бам, бам, бам. Замръзвам. Пак този шум!
— Какво е това? — изкрещявам и отново се надигам. Ето, не сънувам. Истинско е.
— О, това ли? Не се безпокой, скъпа, нищо особено — засмива се Майлс, виждайки ужасеното ми изражение. — Брокерът поставя отвън табелата.
— Табела? Каква табела? — ахвам аз, скачам от леглото и се затичвам към прозореца. Дърпам рязко завесата, повдигам щорите и поглеждам навън. Точно навреме, за да видя как един мъж с чук забива с последен удар табелата. „Продава се“, чета на глас големите червени букви. Сърцето ми спира.
— Е, какво ще кажеш? — обажда се весело Майлс.
— Ъъъ, нищо… Не знам — умът ми се лута бясно като уплашено животно. — Не е ли… не е ли прекалено бързо!
— Бързо? — повтаря той, също се надига от леглото и се обляга назад. — Не можеш да си прекалено бърз, когато става дума за пазара на имоти — обяснява ми мъдро. — Офертата ни вече е приета и е важно продавачите да видят, че сме сериозни, което означава, че трябва да продадем нашата собственост, да направим пълно проучване, обща ипотека и депозит…
Гласът му продължава да звучи на заден план и да изрежда монотонно, а аз се чувствам леко замаяна и вече не го слушам. Разтърквам нервно ушите си.
— Ще направя кафе — прекъсвам го, докато той продължава да обяснява за общата банкова сметка. Внезапно ме обхваща силна клаустрофобия, сякаш съм затворена някъде и не мога да дишам. Все едно кошмарът ми, в който ме погребаха жива, е станал реалност.
— О, прекрасна идея — съгласява се Майлс. — Имам малко махмурлук от снощи. Цялото това празнуване… — поглежда ме многозначително, а аз леко се паникьосвам. — Сигурно съм заспал на дивана и там щях да си остана, ако не се бях събудил от светлината, минаваща през щорите. Тогава се преместих на леглото. Не че ти си спомняш — добавя той с някакъв намек в гласа.