А май трябва да го призная и на Майлс.
Сърцето ми започва да бие силно като барабан в гърдите ми, когато се обръщам с лице към него. Той е седнал на стола до кухненската маса, грижливо начупва с лъжица бисквитките в купата си и продължава да говори:
— Има много неща, с които трябва да се заемем веднага. Например трябва да ги питаме дали ще оставят завесите и щорите. Ако не, ще трябва да поръчаме нови, което ще отнеме между четири и шест седмици.
Трябва да му кажа. Поемам си дълбоко дъх и събирам целия си кураж.
— Майлс, не знам как да ти го кажа, но не мога…
— О, не ми казвай — прекъсва ме той и прави гримаса. — Трябва да ходиш на йога.
Преглъщам трудно.
— Не, нямам йога днес.
— Знам, че си заета, но все ще можеш да пренасрочиш някои от срещите си, нали? Това е много важно — продължава Майлс и се навежда отново над купата си.
— Майлс, не ме слушаш — сопвам му се аз и след това веднага се разкайвам за това.
Той ме поглежда изненадано.
Поколебавам се. Сега или никога. Просто трябва да сложа край на това.
— Става дума за нас.
Ето. Казах го.
Майлс гледа към мен объркано, за момент не знае какво да каже, търси очите ми, за да открие някакъв намек, след което изведнъж започва да кима разбиращо.
— О, знам за какво говориш.
Усещам неочакван пристъп на оптимизъм. Може би и той се чувства по същия начин. Може би не само аз съм на кръстопът.
— Става дума за миналата нощ, нали? — продължава той, въртейки се от неудобство на стола си. — За това, че заспах на дивана.
Поглеждам го озадачено.
— Не правихме секс на рождения ти ден.
О, божичко, разбрал ме е погрешно. Толкова погрешно, че не знам какво да кажа.
— Можем да правим сега, ако искаш — предлага Майлс, оставя лъжицата си и става от стола. — Не можем да вземем ключовете преди десет часа, така че имаме достатъчно време.
Гледам го, стоящ пред мен в моята хавлия, с наполовина изядената си бисквитена каша в купата, и странно, но не се чувствам много настроена на такава вълна. Всъщност предложението му за секс е направено толкова прозаично, сякаш ми предлага да започнем да рециклираме отпадъците си.
— Майлс, не става дума за миналата нощ, нито за секс — говоря бързо, за да не се откажа. — Става дума за нас. За мен, за тази къща, за всичко… — размахвам ръце напосоки.
Майлс ме гледа, лицето му изразява пълно неразбиране. Надявам се, че той ще схване най-накрая, ще довърши изречението ми, ще се сети какво искам да кажа, но след два грешни отговора май няма шанс да познае, нали?
— Не искам да купувам тази къща — изръсвам директно най-после.
Той се втренчва в мен изумено.
— Защо? Какво й е на къщата?
— Нищо й няма на къщата — отговарям бързо. — Идеална е. Къщата е идеална.
— Добре тогава! — изумлението му е изчезнало и виждам, че вече започва да се дразни. — Виж, Шарлот, знам, че си нервна, но се държиш нелепо. Какво ти става?
— Нищо, просто… — забила съм поглед в пода и не смея да вдигна очи. — Майлс, не мога да го направя. Не мога да се изнеса да живея с теб.
Ето. Най-накрая. Казах го.
В кухнята цари мълчание. Вдигам глава. Майлс изглежда вцепенен. После лицето му става сериозно.
— Не можеш или не искаш?
Устата ми е пресъхнала и едвам преглъщам, но трябва да продължа.
— Майлс, не съм искала така да се случи. Ти си чудесен човек. Проблемът не е в теб, а в мен. От известно време имам някакви колебания, но никога не съм си давала сметка, че… — Божичко, наистина ще оплескам всичко, нали? Поемам си дълбоко дъх и продължавам: — Сега обаче всичко ми се изясни и няма да бъде честно за никого от нас, ако оставя нещата да продължават така.
— Срещнала си някой друг, нали? — обвинява ме той внезапно. Всеки нерв в тялото ми веднага се напряга и го поглеждам шокирано.
— Не, разбира се, че не — протестирам бързо.
— Да, срещнала си — настоява Майлс. — Знам го. През последните дни се държиш наистина странно. Различна си. Особено откакто се върнах от Лийдс. Кой е той?
— Никой.
Господи, защо ми задава тези въпроси? И защо се чувствам толкова виновна? Странно, но се сещам за Оли в този момент.
— Кажи ми кой е и ще го размажа! — Майлс свива юмрук и го размахва заплашително. Само дето той никога не може да изглежда заплашителен. Особено когато е облечен в кремавата ми хавлия.
— Майлс! — викам отчаяно, усещайки, че разговорът отива в съвсем друга посока. Мамка му, не исках да става така. — Няма никой друг. Проблемът е в мен, само в мен.
Той отпуска ръката си, идва на себе си и се успокоява. За секунда.
— Виж, Шарлот, сигурен съм, че може да оправим нещата заедно. Винаги го правим — казва с обичайната си рационалност.