Прав е. Ако някога сме били на различни мнения, никога не сме се карали, винаги сме успявали да изгладим противоречията. Обикновено с компромис. Този път обаче става дума за нещо по-голямо от една камина.
— Не, Майлс, не можем — поклащам глава тъжно. — Не и този път.
— Мисля, че правиш огромна грешка — тросва ми се той.
Вината се появява отново. Божичко, аз съм лош човек.
— Ще загубим страхотен шанс, ако се откажем от къщата — продължава Майлс. — Тя е страхотна инвестиция. Как можеш да ми причиняваш това?
Отнема ми малко време, преди да осъзная какво казва. Чакай малко, той говори за къщата?
— Освен това вече съм организирал огледите на апартаментите ни. Това са поне седемстотин паунда, хвърлени на вятъра, освен ако не отменя уговорките с агенциите, но не съм убеден, че ще се съгласят при толкова кратко предупреждение.
Очевидно е разстроен и просто се опитва да отвлече вниманието си. Това е начин за справяне с проблемите. Все пак мъжете не са като жените, нали? Гледам го как взема телефона от края на кухненския плот, където се зарежда, и започва да набира някакъв номер. А може би наистина се притеснява повече за къщата…
— Ще им се обадя веднага, да видя какво ще кажат…
— Майлс, чуй ме, ще платя на агенциите — предлагам му аз. — Ще платя всички разходи, които сме направили досега. Това не е важно.
— Разбира се, че е важно, Шарлот — поправя ме той.
— Не, не е, наистина не е — поклащам глава. — Това е само една къща. Говорим за остатъка от живота ни.
— Само къща? — смее се Майлс невярващо. — Не мисля така, Шарлот. Местоположението й е чудесно. Това е топ оферта.
— Не ми пука, че е топ оферта! — изкрещявам, преди да успея да се спра. — Не ми пука, че е с чудесно местоположение или че можем да получим разрешение за преустройство на покрива, или че е прекрасна инвестиция. Не ми пука дали ще пием пино ноар или каберне совиньон. И не ми пука дали някога въобще гледам друг епизод на „Мястото, мястото, мястото“! Или дали ще си говорим за пенсионни планове. Или дали ще слушам друга песен от филмите за Джеймс Бонд до края на живота си… — спирам задъхано.
И двамата мълчим известно време, потресени от моя изблик.
— Извинявай, не исках да ти крещя… — ръцете ми треперят и не знам какво да правя с тях. — Просто от доста време се опитвам да се убедя сама, че всичко е наред. Не мога повече така. Трябва да бъда откровена. И с теб, и с мен самата.
— Но ти каза, че са ти харесали „Разрешително за купон“. Купих ти диска им. — Майлс ме гледа с обидено изражение.
— Знам. Съжалявам — повтарям отново, този път по-тихо.
— Аз също — отговаря той ледено, вдига телефона до ухото си, обръща ми гръб и излиза от кухнята. — Ало, да, здравейте. Обаждам се във връзка с огледите…
Двайсет и седма глава
Добре, време е за равносметка. Само преди час имах сериозен приятел, щях да купувам къща и бях на сантиметри от това, което майка ми нарича „да се установиш“. А сега съм сама, няма изгледи за къща и се чувствам крайно „неустановена“.
Страхотно, Шарлот. Гениален ход. Един от най-добрите ти.
Чувствам се доста замаяна. Отпускам се на дивана и се опитвам да осмисля хода на събитията. Изобщо не бях планирала така да се случат нещата. Когато се събудих тази сутрин, първото нещо в списъка със задачите ми за деня определено не беше „Да скъсам с Майлс“.
Само че изведнъж се изправих лице в лице със съмненията си, които явно отдавна са тлеели под повърхността, и след това всичко се разви прекалено бързо — като бримка, която се пуска на чорапогащника ти; в един момент е просто малка дупчица, а след секунди всичко вече се е разпаднало. И се разпадна точно там, в средата на кухнята ми. А сега не съм много сигурна какво да правя оттук нататък.
Майлс си тръгна, но каза, че ще се върне, за да си прибере нещата. Предложих му да го закарам с колата си, защото щеше да му бъде по-удобно, отколкото да се лашка с автобуса, но той любезно ми отговори, че не се нуждае от помощта ми, много ти благодаря, защото номер 47 минава точно покрай апартамента му. След това педантично ми върна ключовете, които бях му дала, и затръшна вратата зад себе си.
Беше ядосан и нервен и не мога да му се сърдя за това. Чувствам се ужасно виновна и отговорна за всичко. Освен това чувствам и огромно облекчение.
Поглеждам към масичката за кафе, където стои брошурата за моята къща–мечта в цялата си лъскавост. Вземам я в ръка и осъзнавам, че нервният възел, който стягаше стомаха ми от сума ти време и за който се опитвах да се успокоя, че е просто пред общо съжителствено вълнение, е изчезнал. Заедно с мечтания живот, който винаги съм искала, мисля си тъжно, гледайки цветните снимки.