Започвам да чета съдържанието на една от тях:
Важно е да потъгувате за връзката си, тъй като това ще ви позволи да преминете нататък. Бъдете добри със себе си. Това ще отнеме време. Не може да претичате през този важен оздравителен процес, тъй като ще ви се наложи да преминете през няколко етапа: шок и съмнение, депресия и скръб, гняв и чувство, че животът е несправедлив с вас, приемане. На този последен етап вече ще сте готови да продължите с живота си, ще се чувствате пълноценни и евентуално ще може да започнете нова връзка.
Хъм, предполагам, че е възможно да съм в етапа на шока и съмнението. Отивам в менюто и поръчвам книгата. Трябва да я прочета, иначе ще забравя различните етапи, през които се предполага да премина, макар че нямам огромно желание да стигна до втория. Чудя се има ли начин да го пропусна някак.
Няма наличност. Доставката ще отнеме между 4 и 6 седмици.
Какво? Гледам невярващо екрана. Не мога да чакам шест седмици, за да започна да оплаквам връзката си. Тези етапи ще отнемат месеци и трябва да започна веднага. Затварям лаптопа и ставам от дивана. Ще се облека и ще отида до „Бордърс“ и ще си купя книгата на място.
Навличам бързо някакви дрехи и изсушавам косата си с кърпа — днес не ми се налага да се виждам с никого, така че не трябва да се суша със сешоар. Само ще прескоча до книжарницата, ще взема книгата и ще се затворя вкъщи, докато я прочета. Отивам в спалнята, за да си взема часовника.
И се вцепенявам.
Няма го.
Гледам объркано нощното си шкафче: будилника, маската за очи, арома терапевтичната свещ, но часовникът ми го няма. Как е възможно? Винаги свалям часовника си, преди да си легна. Абсолютно винаги го правя, точна съм като часовник по отношение на вечерните си ритуали (пардон за тавтологията). Не пропускам нищо.
Но не и днес.
Мамка му, къде е?
Така, сигурно съм забравила да го сваля и той е паднал, когато съм си лягала. Хващам се за тази искрица надежда, отмятам завивката и повдигам възглавниците. Никъде го няма. Паниката пак се надига. Часовникът ми е подарък от родителите ми за осемнайсетия ми рожден ден. Има си надпис на гърба и всичко останало. Изключително ценен спомен ми е. Освен това си е Моят часовник, по дяволите! Не мога да оцелея без часовника си. Как ще знам колко е часът? Ако нямам часовник на ръката си, ще трябва да гледам моя „Блекбъри“ на всеки пет минути, а какво ще правя, когато ми се наложи да го изключа по време на някоя среща? Или ако е на дъното на чантата ми и трябва да ровя, за да го намеря? Ами ако забравя да го заредя?
Все по-паникьосана съм и започвам да се щурам насам-натам из апартамента, без да знам какво точно правя. Преравям всичко — чекмеджета, списания, джобове на дрехи, търся дори в пакета с кафе, но не намирам никъде часовника си. Сигурно съм го загубила някъде, но къде?
Добре, Шарлот, успокой се, казвам си аз, след като съм претърсила всички потайни местенца. Върни се назад по стъпките си, нали така се правело? Миналата нощ бях в старата си къща, преди това в клуба, а преди това в ресторанта на вечеря…
Така, трябва да започна оттам. Грабвам ключовете си и се запътвам към вратата. Ще отида до ресторанта и ще попитам някого.
Например бармана.
Стомахът ми се свива отново, сякаш ме пристягат отвътре със здрав възел.
Не че искам да го виждам или нещо такова. Спирам за секунда пред огледалото. Добре де, може би мъничко искам, но само от любопитство. Прокарвам пръсти през косата си и си слагам малко блясък за устни. За да съм честна, всъщност не ми пука дали ще е там, или не.
Не е там.
Влизам в ресторанта и очите ми се взират право в бара. Малко съм разочарована.
— Здравейте, мога ли да ви помогна с нещо? — рошав червенокос барман спира с подреждането на чашите и ме поглежда въпросително.
— Исках да поговоря с някого за един часовник. Загубих го вчера и се чудех дали някой не го е намерил.
— Вчера не бях на работа, почакайте малко — момчето ми се усмихва и сваля престилката си. — Ей сега ще повикам някого.
Запътва се към кухнята, а аз се оглеждам наоколо. Освен една двойка, седяща в отдалечения край на залата, заведението е на практика празно.
— Ей, Оливър! — провиква се червенокосият през вратата на кухнята.
Сърцето ми подскача. Оли — Оливър. Сигурно е той. О, божичко, той е тук.
От кухнята не се чува нищо известно време, а после някой се обажда: „Да?“
Изведнъж осъзнавам, че съм много, много нервна. Сякаш дъхът ми е заседнал в дробовете и не мога да дишам свободно. Което е нелепо. Той е просто един барман.
Само дето не е просто барман, нали! — обажда се досадният ми вътрешен глас. Той е Оли от миналата вечер.