Оливър се появява и виждам как червенокосият барман му говори нещо и сочи с ръка към мен. Той ме поглежда. За един кратък миг си мисля, че съм се объркала. Това въобще не е Оли, никак не прилича на него. Много по-възрастен е, различен, по-набит, осъзнавам, гледайки провисналата му сива тениска. Изпитвам облекчение. Радвам се, че съм сгрешила. Радвам се, че този барман не е Оли. Така нещата са много по-прости.
И все пак…
Когато тръгва към мен, стомахът ми пак се свива, а сърцето ми отново забива като църковна камбана.
Косата му може да е къса, може да има белег над устната си и може да носи малки кръгли очила, но зад тях светлосивите очи са същите. Не съм сгрешила.
Мамка му!
— О, това сте вие — измърморва той, без да се усмихва.
Поколебавам се. Супер, страхотно начало.
— Ъъъ, здравейте — преглъщам трудно. Гърлото ми внезапно пресъхва като пустиня през летния сезон. — Снощи бяхме тук…
— Знам, аз ви обслужвах — казва безучастно мъжът.
Отдалече се вижда, че трийсетгодишната Шарлот не е направила толкова добро впечатление, колкото двайсетгодишната Лоти.
— Ммм, да, както и да е… Изгубих часовника си и се чудех…
— Не, нищо не съм намирал — казва той, без дори да ме остави да довърша.
Почвам да се дразня. Погледнал ли е въобще?
— Сигурен ли сте? — опитвам отново. — Искам да кажа, може да е паднал под масата или…
— Не — поклаща Оливър глава. — Страхувам се, че не е тук.
Прехапвам езика си, за да не изтърся нещо, за което ще съжалявам после.
— Ами, добре тогава — казвам спокойно аз, решена да не му се давам, изправям раменете си и го поглеждам право в очите. — Благодаря ви, че сте погледнали и че бяхте толкова отзивчив. Ще ви оставя визитката си в случай, че се появи отнякъде — изваждам една от чантата си и я оставям на бара. — Съжалявам за безпокойството.
Господи, такъв задник е. Явно хората се променят. И то не към добро, мисля си аз и потърквам разсеяно ушите си.
— Какво ви е на ушите? — пита той, тъкмо когато се каня да си тръгна.
— Нищо — отвръщам резервирано.
— Целите са възпалени.
— Алергична реакция към едни обици — казвам, като се старая да звуча небрежно.
Оливър се опитва да сдържи усмивката си, но виждам как ъгълчетата на устните му се извиват леко подигравателно нагоре.
По дяволите, защо му казах?
— Тези, които приятелят ви подари ли? — пита той спокойно.
Което ме кара да си помисля: първо, това не е твоя работа, и второ, той ме е наблюдавал.
— Той не ми е приятел — сопвам му се аз, нервно. Господи, такъв всезнайко е.
— Не е ли? — барманът повдига въпросително вежди.
— Ами, вече не… — почвам да се чувствам неловко. Сякаш са ме приклещили в ъгъла и вече няма измъкване оттам. — Току-що се разделихме — поглеждам към пода и си пожелавам да се отвори и да ме погълне. Обикновено мисля, преди да говоря, но по някаква причина, изглежда, съм се превърнала отново в по-младото си Аз и мозъкът ми вече не е свързан с устата.
— О, съжалявам — Оливър накланя глава към мен и ме поглежда изпод гъстите си вежди със загрижен вид. — Добре ли сте?
Повдигам глава и очите ни се срещат. Не знам защо, но ми се приисква да разкрия сърцето си пред този непознат. Само че той не е напълно непознат, нали?
— Да, горе–долу — казвам аз и свивам рамене.
Оливър ми се усмихва топло.
— Знаете ли, аз съм наистина добър слушател. На тази работа съм се наслушал на какви ли не истории, мога да ви дам и някой съвет, макар да не гарантирам, че ще бъде задължително добър. Аз съм нещо като психолог-консултант, само че вместо кушетка, имам бутилки.
Не мога да се сдържа да не се усмихна и аз.
— Това е дълга история — опитвам се да отклоня темата, макар вече да се чувствам много по-спокойна и да съм започнала да си променям мнението за него.
— Ами, аз имам достатъчно време. Тъкмо ми свършва смяната, смятах да изляза на разходка в парка, да глътна малко чист въздух — поглежда ме въпросително. — Ще ми направите ли компания?
Поколебавам се, после поклащам глава.
— Благодаря ви, но трябва да вървя — отвръщам леко неловко.
— Естествено, разбирам — имате по-добро предложение.
— Не, не е това — протестирам аз, после осъзнавам, че той се шегува, и се успокоявам.
В този момент се чува шум от вратата отзад и оттам се появява едно голямо мърляво черно куче. Спуска се право към мен и размахва весело опашка, а от устата му се е провесил дълъг розов език, с който се опитва да ме оближе цялата.
— Това е Уели, галено от Уелингтън — представя го Оливър.
— Здрасти, Уели. Аз съм Шарлот — усмихвам се аз и му подавам ръка.