— Я виж, май си намерихте приятел — казва новият ми познайник, придърпва Уели към себе си и му слага каишката. — Остави дамата на мира, момче. Тя не иска да дойде на разходка с нас.
Гледам ги двамата и си мисля за това, как ще се върна в празния си апартамент, ще опаковам нещата на Майлс, ще чета някоя книга за самопомощ. В края на краищата не мога да изляза на разходка с човек, когото току-що съм срещнала.
Само че аз не съм го срещнала току-що, нали?
— Може би малко свеж въздух ще ми се отрази добре.
Оливър ми се усмихва и ми подава каишката.
Двайсет и осма глава
Излизаме от ресторанта и се запътваме към парка, който е само на няколко пресечки разстояние. Днес обаче ми се струва, че тези улици внезапно са станали безкрайно дълги, като онези пътища в Америка, които продължават цяла вечност и винаги ги показват във филмите или на кориците на албумите. Улици, които трябва да бъдат изпълнени с някакъв разговор, мисля си аз, хвърляйки бегъл поглед към Оливър, който мълчаливо върви до мен по тесния тротоар с ръце, пъхнати в джобовете на износените си дънки.
Притеснено започвам да мисля за какво да говоря с него. Той очевидно не ме разпознава като Лоти отпреди десет години, иначе досега да е казал нещо за това. Така че, какво ми остава? Да изръся просто: „Ей, познай! Вчера отидох в клуб «Канал» и те срещнах. Само че беше десет години по-млад и си падаше по мен, когато бях десет години по-млада, но тогава пък аз въобще не те забелязвах и когато се опитах да те запозная със себе си, аз не ти обърнах внимание.“
Ами, да, защо не? Звучи съвсем логично, нали? Като се замисля, май по-скоро да не рискувам с този ход. По-добре да се огранича до един тривиален разговор, иначе все едно си поръчвам директно такси до лудницата.
— Е, Уели, ти добро куче ли си? — изгуквам най-накрая, след като решавам, че е по-безопасно да разговарям с кучето. Уели ме игнорира и продължава да души тротоара. Да си призная, не съм особено добра с кучетата. Обичам ги, но едва ли може да ме наречете истински кучешки ценител. Не знам как да издавам цъкащи звуци с език и не мога да отлича лабрадор от голдън там какъв беше…
Знам, че това, което казвам, е истина, но в момента изглежда малко странно, защото Уели върви послушно до мен и не се отделя. Може би мога да стана познавач в тази област.
— Да, ти си хубавец, истински красавец — продължавам да говоря на кучето, сякаш той се е усъмнил в думите ми.
Оливър ме поглежда и аз потърквам главата на Уели с небрежен жест, сякаш съм специалист в това. Кучето спира при едно дърво и започва да души въодушевено около него.
— Харесва ли ти? Хубаво ли мирише?
Уели размахва лудо опашка.
— Той е като мен в секцията с парфюми в „Хародс“ — коментирам, гледайки към Оливър.
Виждате ли, мога дори да си правя кучешки шеги.
— Точно така ли? — пита той спокойно.
— Да, всъщност… — спирам изведнъж и поглеждам надолу към Уели. Чакай малко, какво прави той? Спрял е да души и е приклекнал леко. Навеждам се, за да погледна. — О, по дяволите! — ахвам и се изправям бързо.
— Аха — кима Оливър и се усмихва. Очевидно се забавлява на реакцията ми. — Не се притеснявай, ще се погрижа за това. — Вади найлонова торбичка от джоба си.
— Не, всичко е наред, аз ще го направя — протестирам аз. Не искам да си помисли, че съм някоя глупава кокона, която се страхува да изцапа ръцете си. Метафорично казано. Всъщност наистина не искам да ги цапам.
— Не, не се занимавай.
— Не, наистина — настоявам аз. — Какво ще ми стана от малко кучешко ако?
Той ме поглежда колебливо.
— Ами, добре, щом държиш. — Подава ми найлоновата торбичка. — Само че Уели има малко проблеми напоследък. Стомахът му е…
Поглеждам надолу тъкмо навреме, за да видя последното от творенията на Уели… О, господи, не мога да кажа какво точно излиза оттам. Стомахът ми се обръща и започва да надава предупредителни сигнали, че всеки момент ще изригне като исландски гейзер. Всъщност май няма да се справя с това.
Обаче трябва, заповядвам си решително. Не можеш да се предадеш сега.
Сдържам дъха си, навеждам се и се опитвам да загреба всичко.
— Нека ти покажа един номер. Виждаш ли, пъхаш ръката си в торбичката… — започва да ми обяснява Оливър.
За нещастие е малко късно.
— Уау… — гласът му потрепва и ми хвърля изпълнен със съчувствие поглед.
Но аз се държа твърдо. Събирам всичките си сили и цялата си воля — също както когато ми се налага да махна паяк от рамото си (много е странно, че най-големите и космати паяци обичат изключително много да се настаняват именно на това място!), завързвам краищата на торбичката и я хвърлям в близкия контейнер.