Ето, готово.
— Първи път, а? — казва Оливър с усмивка, гледайки потресеното ми изражение.
Кимам безмълвно. Сърцето ми препуска бързо и цялата треперя.
Той се разсмива.
— Повярвайте ми, после става по-лесно.
След тази случка ледът между нас е напълно стопен и разговорът помежду ни тръгва по-лесно, когато навлизаме в Холанд парк и шумът на оживените градски улици се сменя от песента на птичките и ударите на топките от тенис кортовете. Вървим все по-навътре сред зелените морави и цветните алеи, които се простират около нас като юрган от пачуърк. Денят е топъл, влажен и паркът е изпълнен със звуците на лятото: детски смях, музика от различни радиа, виковете на футболистите.
След като измивам ръцете си от „творенията“ на Уели на една чешмичка, завиваме към спокойната японска градина, минаваме по моста и наблюдаваме великолепните оранжеви кои. Уели се е отпуснал по корем, омагьосан от движенията на рибките, а носът му почти докосва водата.
— Господи, толкова е красиво тук, нали? — казвам аз, оглеждайки се наоколо.
— Да — съгласява се Оливър. — Често идвам тук. Това е едно от любимите ми места. Сякаш не си в Лондон. Наистина можеш да си представиш, че си в Киото.
— Били ли сте там? — питам с интерес.
— Да, преди няколко години прекарах един месец в Япония.
— Уау — възкликвам аз, едновременно впечатлена и изпълнена със завист.
— Ами вие?
— Най-далечното място, до което съм стигала през последните години, е Йоркшир. Прекалено съм заета с работа — свивам рамене аз.
— Работата никога не свършва, нали знаете? А животът си минава… — отбелязва той и ми се струва, че ме критикува.
— Ами, приятелката ми подари билети до Париж за рождения ми ден — казвам сякаш се оправдавам. — Е, предполагам, че сега вече няма да ги използвам — добавям след известен размисъл.
Оливър не казва нищо, но ме поглежда въпросително.
— Предполагаше се да замина заедно с приятеля си — обяснявам му аз.
— Явно спорът ви е бил много сериозен.
— Не, ние не спорим — цитирам, без да искам, Майлс.
— Тогава какво се е случило?
На няколко метра пред нас един паун разперва опашката си. Гледам го известно време мълчаливо.
— Не съм сигурна — проговарям най-накрая и пъхам ръцете си дълбоко в джобовете на дънките си, сякаш да се скрия от нещо. — Просто не беше правилно. Ние не бяхме правилните хора. На пръв поглед всичко изглеждаше идеално, но всъщност не беше — поглеждам го, прикривайки с ръка очите си от силната слънчева светлина. — Звучи ли ви смислено?
— Емоциите не трябва винаги да имат смисъл — свива рамене Оливър и продължаваме нататък.
Катерици се разбягват пред нас, докато вървим между цветята по моравата.
— Той не изглеждаше ваш тип — казва барманът психолог след малко.
— Знам, и Ванеса винаги ми го казва. Чакайте малко, откъде знаете какъв е моят тип?
— Ами, не прилича никак на Били Романи.
Нужна ми е секунда, за да осъзная какво чувам.
— Познал си ме! — възкликвам аз.
— Хората не се променят чак толкова много — обяснява Оливър и продължава да върви напред.
— Знам, но си мислех… — спирам, защото не знам какво всъщност съм си мислела.
— Познах те веднага щом влезе в ресторанта в понеделник вечерта — продължава той, докато вървим към поляна, пълна с излегнали се хора, дошли на пикник. — Да си призная, не мислех, че си ме спомняш — казва спокойно и ми хвърля бърз поглед.
Така и беше, обажда се гласчето в главата ми. И продължавам да се чудя как, по дяволите, е възможно това.
— По онова време не бях в обсега на вниманието ти.
— О, не бих казала така — засмивам се нервно и после виждам изражението му. Господи, изглежда наистина сърдит заради това. Надявам се да не ме е намразил. Внезапно ми хрумва нещо. Чакай малко. — Затова ли беше толкова зъл с мен в ресторанта? За да ми върнеш, задето преди десет години съм те пренебрегнала?
— Не знам за какво говориш — защитава се Оливър, но по червенината, избила по бузите му, мога да кажа, че съм уцелила в десетката. — Кога съм се държал лошо с теб?
Няма начин да се сбърка тона му. Ясно е, че той смята, че аз съм се държала лошо с него.
— Когато се подиграваше с алергиите ми — отговарям аз — и ме иронизираше.
— Добре де, можеш ли да ме виниш за това? Хайде де, трябва да признаеш, че са доста смешни — намига ми Оливър.
— Не, не са — тросвам се ядосано и се чудя как е възможно в рамките на няколко секунди разговорът ни да премине от вежлив разговор между непознати на „Вие“ в истински спор, даже по-скоро в нещо като приятелска свада.