— Така, нека да преговорим: не можеш да ядеш нищо млечно, захар, зърнени продукти или ядки и ядеш риба не повече от веднъж седмично — изброява той на пръстите си и ме гледа въпросително.
Какво?
Пътят ни е довел до фургон със сладолед и внезапно краката ми отслабват. Божичко, колко обичам сладолед.
— Точно така — овладявам се и отговарям на въпроса му.
— Значи, ако си взема сладолед, ти няма да си вземеш?
Заставаме пред фургона.
Оливър застава пред прозореца, а аз стискам зъби. Леле, много е трудно.
— Не, твърдо не — поклащам глава решително, когато той си поръчва за себе си.
— За деветдесет и девет, моля, с всички екстри — казва жизнерадостно на продавача.
Поглеждам го гневно. Знам, че го прави нарочно.
— Ммм, страхотен е — Оливър отхапва голяма хапка от сладоледа, който тъкмо са му подали. — Сигурна ли си, че не искаш поне да опиташ? — пита ме той, продължавайки да гризе оттук и там с изражението на неземна наслада, както правят жените по рекламите за сладолед.
Копеле такова!
— Не, не искам — отговарям твърдо, макар да усещам, че устата ми се е напълнила със слюнка. — Диетологът ми е казал, че организмът ми е нетолерантен към такива продукти, помниш ли?
— Ами, не знам дали съм съгласен с въпросния диетолог — той поклаща глава и ме поглежда. — Мисля, че даже си много толерантна към тях. Ти какво ще кажеш, Уели?
Уели размахва опашката си все едно се съгласява напълно с изказаното мнение и аз избухват в смях.
— Всъщност бих казал, че си толкова толерантна, че ще можеш да изтърпиш по-близък контакт с моя сладолед, докато аз отида в „момчешката стая“.
— О, така ли смяташ?
— Аха… — кима той. — И даже съм готов да предположа, че ако сладоледът започне да се топи, докато ме няма, ти ще започнеш да облизваш кофичката, за да не му позволиш да се разтече по ръката ти.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно — после ми се усмихва леко подигравателно, набутва ми сладоледа бързо в ръката и се отдалечава от мен.
Седя по средата на алеята и усещам как гневът ми се стопява по-бързо и от сладоледа, който вече е потекъл по пръстите ми заради силното слънце. Знаеш ли какво?, говоря си сама на себе си, докато облизвам с език шоколадената кофичка и усещам вкуса на сладката ванилия. Майната му на диетолога. Мисля, че Оли е прав.
Излизаме от парка и продължаваме разходката си по сенчестата страна на улиците, които водят към Нотинг Хил и „Портобело“ световноизвестния пазар, на който се продава всичко — от цветя до мебели и каквото може да ви дойде на ум. Проправяме си път между тълпите туристи и поемаме по главната улица, на която са разположени един до друг само ресторанти и магазини. Дизайнерски дрехи, дизайнерско бельо, дизайнерско капучино… очите ми обхождат лъскавите витрини, докато неочаквано Оливър спира пред един антикварен магазин.
— Само трябва да се отбия за секунда тук — обяснява той и се протяга към изтърканото от годините месингово чукало на вратата. Уели моментално започва да върти опашката си.
В един момент се сещам, че това е магазинчето, край което бяхме се спрели с Ванеса онзи ден, когато видях Оливър през прозореца.
— О, добре — съгласявам се аз и след като той отваря вратата, го последвам вътре.
Магазинът е затрупан с всякакви видове „съкровища“ и в него се носи миризма на тютюн за лула и лак за дърво.
— Ехо, има ли някой вкъщи? — провиква се Оливър, докато Уели души наоколо и притиска носа си до крака на старо кожено кресло. — Хъм, изглежда няма никой, може би трябва да се изнижа с този наистина приятен френски акварел — казва той с по-тих глас, сочейки към една картина. — Какво мислиш?
Поглеждам го ужасена, после осъзнавам, че сигурно се шегува.
— Ха, ха, много смешно — прошепвам аз.
— Не, сериозно — отвръща той, озъртайки се наоколо. — Мислиш ли, че мога да го пъхна под тениската си? — пита и вдига картината.
О, божичко, не се шегува? Поглеждам го отвратена. Господи! Приятният барман Оли се е превърнал в крадец.
А аз съм негова съучастничка.
— Какво правиш? — просъсквам ядосано и се опитвам да я изтръгна от ръцете му. — Остави я веднага, остави я…
— Хм, хм… — покашля се някой високо зад нас. Вдигам глава и виждам възрастен мъж с лула в уста, който излиза от задната част на магазина и спира пред нас.
— … долу — довършвам и хвърлям убийствен поглед на Оли.
Мамка му! Вие ми се свят, направо съм зашеметена. Как се случи това? Само търсех часовника си, а сега участвам в грабеж посред бял ден. Буквално.
— И какво си имаме тук, синко?
— Един приятен изгрев от Клод Дербек.