Ед Брайънт
Акула
Войната дойде и си отиде, но се върна при него след осемнадесет години.
Фолджър трябваше да се досети още когато изчезна пасажът от дребни рибки. Трябваше, но беше прекалено зает да стабилизира клетката на десет метра дълбочина и после да отвори горната врата. Докато се измъкваше от клетката, той се наслаждаваше на мътнозелената пелена на Южния Атлантик. Фолджър докосна с език чувствителния микрофон в долния край на маската и предаде закодирано съобщение: „Запитване — Валери — Местонахождение“. Повтори го два пъти. В слушалките му нещо изпука, но отговор нямаше.
Нещо се движеше в ляво от него — масивно, сиво, по-тъмно от водата. И в следния миг Фолджър видя двете блестящи очи. Тялото й изскочи от мрака и се понесе към него със скоростта на торпедо.
Грешката беше на Фолджър и за малко да му струва живота. За един кратък миг си помисли, че първо нападателят ще направи кръг около своята плячка. Но голямата бяла акула се насочи право към него, раззинала паст. Фолджър виждаше само редовете от блестящи бели зъби, нищо друго освен зъбите.
„Валери!“ — изкрещя той в микрофона, докато вдигаше пред себе си електрическата палка.
Огромната паст се отвори и затвори само за миг, после сивкавото туловище прелетя покрай него. Фолджър замахна с палката, или по-точно направи опит да замахне, но в този миг зърна шуртящата от лакътя си кръв, под която нещо се белееше. Изведнъж осъзна, че вижда собственото си кост, оголена с хирургическа точност.
Благодарение на шокът всичко изглеждаше някак далечно. Фолджър се пресегна със здравата ръка назад, напипа отвора и се насочи към клетката. Акулата кръжеше нейде наблизо.
Ужасно трудно бе да се пъхне в тясната клетка, след като дясната му ръка бе извън строя. С последни сили придърпа вратата и докато включваше двигателите за изплуване, изгуби съзнание.
Името й беше Мария — както на половината жени в селото. Близо десет години се грижеше за къщата на Фолджър. Чистеше, когато пожелае, готвеше, когато й дойде вдъхновението. И го обичаше — по свой собствен начин, с безмълвна, горчива и страстна любов. Но през всичките тези години, никой от двамата не заговори за това. Не бяха любовници, всяка вечер, след като приключеше с чистенето, тя се връщаше в своята глинена колиба. Но Фолджър знаеше, че дори само веднъж да си позволи да доведе жена от селото, Мария ще ги убие и двамата.
— Търсят те хора — каза Мария.
— Кой? — Фолджър вдигна глава от изпомачканите карти.
— Не са островитяни.
От две години по тия места не се бе вясвал външен човек. Последният чужденец, който го посети бе един бразилски журналист.
— Искаш ли ги? — попита Мария.
— Има ли начин да се отърва от тях?
— Хора от правителството — Мария снижи глас.
— По дяволите — изруга Фолджър. — Колко са?
— Само двама. Искаш ли пистолета?
— Не — въздъхна Фолджър. — Доведи ги.
Мария промърмори нещо недоволно и се извърна към вратата.
— Какво?
— Едната е жена! — почти изплю отговора тя.
Валери се появи в кабинета му един късен следобед. Вече бяха разговаряли с шефа на проекта. Фолджър я посрещна на вратата, поднесе й предварително приготвената напитка и побърза да изпревари, онова, което знаеше че се готви да му каже.
— Не вярвам, че го мислиш сериозно.
— Значи, вече знаеш — тя се усмихна.
— Няма да ти позволя — продължи той.
— Не говори така, сякаш ме притежаваш — усмивката й изчезна.
— Не, искам да кажа, аз само… — той замълча, объркан. — По дяволите. За мен това е такава изненада.
Тя го хвана за ръката и го придърпа до себе си на кушетката.
— Мислиш ли, че аз бих застанала между теб и твоята мечта? — в гласа й прозвуча молба.
— Ти си полудяла!
— Мечтаеш да станеш океанограф — продължи тя. — Защо аз да не стана акула?
Мария покани гостите да влязат с навъсено изражение.
— Побързайте — рече им свадливо тя. — Сеньор Фолджър е доста зает човек.
— Няма да останем за дълго — увери я в отговор приятен женски глас.
В следния миг двамата посетители наведоха глави и минаха през вратата на кабинета. Жената беше висока почти два метра, мъжът — още повече. Носеха съвършено еднакви сиви на цвят гащеризони, дори усмивките им си приличаха.
— Казвам се Инга Линдфорс — представи се първа жената, като го оглеждаше с блестящите си, светли очи. — А това е брат ми, Пер — мъжът кимна.
— Изглежда добре знаете кой съм аз — отвърна Фолджър.
— Вие сте Марк Антоний Фолджър — рече Инга Линдфорс.
— Трябваше да се казвам Марк Аврелий — отвърна с кисела усмивка Фолджър. — Но баща ми изглежда не е внимавал достатъчно в час по история.