— За оцеляване? Прекрасни.
— Искам да кажа — след това.
Мъжът срещу него замислено подръпна от лулата.
— Трудно ми е да отговоря. Все още нямаме достатъчно данни.
— За Бога, Дани! — извика гневно Фолджър. — Не се измъквай с празни приказки! Кажи ми честно!
Шефът на проекта избягваше погледа му.
— Един не малък процент от опитните екземпляри не се върнаха за повторни изследвания. Момчетата от биологичната секция смятат, че това има връзка със соматичната памет, клетъчно възпроизвеждане на предишната, животинска индивидуалност.
— Защо не каза досега?
— Темата е секретна, Марк — шефът на проекта го погледна с неудобство. — Така наредиха отгоре…
— Дани, ако нещо стане с нея…
— Не забравяй, че тя сама пожела да се подложи на опита.
За пръв път в живота си, Фолджър удари друг човек.
— Наближават избори — каза Инга.
— Свободни?
— Разбира се — обади се Пер.
— В разумни граници — допълни Инга.
— Говори ли ви нещо името Диас-Гомец? — запита го Пер.
— Не.
— Бразилски журналист.
— Аха — досети се Фолджър. — Май идва тук преди две години.
Пер кимна.
— Той е не само журналист, но заема висок пост в опозиционната партия. Министър на информацията в сянка.
— Сеньор Диас направи няколко сензационни изявления, които създадоха доста грижи на настоящето правителство.
— Струва ми се, че се досещам — прекъсна ги Фолджър. — Извадил е на бял свят някои зловещи разкрития за дейността на Морския институт на Източен Фолкленд — вероятно е станало дума за антихуманни експерименти като мозъчни трансплантации от хора на животни.
— Нещо подобно, но не с такъв благоприличен тон.
— Ясно — кимна Фолджър. — И какво искате от мен — да отрека всичко?
— Подозираме, — каза Инга — че Диас силно е преувеличил наученото от вас при онова злополучно интервю преди две години.
— Опасявам се, че не — отвърна Фолджър.
Двамата се спогледаха.
Фолджър плуваше в центъра на басейна с морска вода. В ухото му пропукваше миниатюрно микрофонче. Той се завъртя и проследи с поглед огромната бяла акула, която плуваше в кръг около него. Едното й око не го изпускаше. Акулата — Фолджър просто не можеше да я нарече с името на жената, която обичаше — лениво помръдваше с опашка и от време на време бавно отваряше уста.
Тя — произнесе го с мъка — тя беше прекрасна, по някакъв свой, животински начин. Никога досега не се бе приближавал толкова до бяла акула. Плъзна възхитен поглед по стройното, мускулесто тяло. От нея лъхаше на красота… и смърт.
Фолджър включи сонекса.
— Валери — Повикване — Как се чувстваш?
След миг долетя кодираният отговор.
— Марк — Никога — По-добре — Безопасност — Сигурност.
Той продължи:
— Повикване — Щастлива?
— Да.
— Повикване — Какво ще правят с теб?
— На служба във флотата — Предстояща задача — Марианската падина.
— Кога?
— Няма — Няма — Връщане назад.
— И така — каза Пер — величие или смърт?
— Много бихме искали да приемете директорското място в изследователския център Гуам — допълни Инга.
Фолджър намери листчето сред останалите поеми, разпилени по пода на стаята на Валери.
„Всред безкрайната пустош, неосквернена, от онова, което е била, е, ще бъде.“
Фолджър се приближи към басейна. Акулата кръжеше безспирно, острата, зловеща перка пореше водата. Фолджър продължи да я следи с поглед, докато се спусна нощта.
— Ще ми дадете ли време да обмисля предложението? — запита Фолджър. — Хич не ме бива да взимам решения.
— Дванадесет часа стигат ли?
— Ще стигнат, колкото да се консултирам с „Книгата на промените“.
— Наистина ли го правите? — в очите на Инга блесна любопитно пламъче.
— Вече не. Мина ми увлечението по мистиката.
— Значи, ще очакваме решението ви утре сутринта. А сега — време е за вечеря.
— Нали няма да говорим повече за това?
— Обещавам — рече Инга.
— Твоето проклето момиче — шефът на проекта нахлу в кабинета му, целият вир вода и се насочи към барчето. — Измъкна ни се.
— Какво? — Фолджър подскочи от изненада. — Кога? Къде?
— Проклето момиче.
— Валери? — Фолджър още не можеше да повярва.
— Разби преградата към морето. Половината ни питомци избягаха. Опитахме се да я насочим обратно в канала.
— Тя добре ли е?
— Добре ли? — мъжът захлупи лицето си в ръце. — Нападна една от лодките. Докопа Кендал и Брукинг. Никога през живота си не бях виждал толкова много кръв.
— Божичко!