Ако във Фаслейн има проститутки, смело може да се твърди, че и те са свързани с базата. И то как! И чрез тях могат да бъдат получавани тайни, за които може би не знаят дори и капитаните на подводниците.
Фаслейн е твърде малък. Затова всеки негов обитател е свързан по някакъв начин с базата.
Във Франция също има база за атомни подводници. Но това е Брест. Голям град. Далеч не всеки е свързан с подводниците. Затова ние търсим градчета, които са много малки и където се намират военни обекти с изключителна важност. Като този Фаслейн, например. На дипломатическата резидентура на ГРУ в Лондон и е много неудобно да праща своите момчета във Фаслейн. Във Великобритания ловят често и гонят безжалостно. Не можеш набра голяма скорост. Пък и появата на чужд човек в малкия градец кара обитателите му да стават подозрителни. Затова и ловуваме тук, в Австрия, обитателите на тези малки градчета, чиито имена така сладко звучат в ушите на военния разузнавач.
По цели нощи прелистваме регистрационните книги. Случва се понякога и това — някой от тези хора да се реши за втори път да се върне на едно и също място. А ако не стане така, ще намерим други.
Книгите за регистрацията са минало. Жалко е, но то не може да се върне. А като разлистваме книгите за миналото, виждаме ясно контурите на бъдещите си операции.
7
Командирът е сериозен. Командирът е строг.
— Със заповед на началника на Генералния щаб е назначен моят пръв заместник. Всички мълчим.
— Александър Иванович, прочети шифрограмата.
Александър Иванович, първият шифровчик, ни оглежда с нищо неизразяващия си поглед и свежда очи към едно малко ярко-жълто плътно листче:
„Строго секретно. Заповядвам за първи заместник на командира на дипломатическата резидентура на ГРУ 173-В да се назначи полковник Мороз, Николай Тарасович, Началник на Генералния щаб, маршал на Съветския съюз Огаркоа Началник на ГРУ, армейски генерал Ивашутин.“
Командирът се усмихва. Първият шифровчик се усмихва Усмихва се Николай Тарасович. Той отново е Младши лидер. Аз се усмихвам. Моите другари се усмихват. Не всички.
При нас в ГРУ, както и в цялата съветска армия, в КГБ, в целия Съветски Съюз, издигането след немилост е нещо рядко. То е равносилно на излизане от гроба — малцина се връщат. Подхлъзването означава падане. А падането е винаги на дъното, върху камъчета.
Приближаваме се към Младши лидера и един по един го поздравяваме. Той повече не трябва да използва формулата „От името на Резидента“ — сега и в юридически аспект е всемогъщ. Стиска ръце на всички. Но ми се струва, че не е забравил напълно кой му се е присмивал, когато започна падането му. Не го е забравил. И онези, които се подиграваха, също знаят, че не го е забравил. Ще си спомни. Не сега, ще поизчака. Всички знаят, че очакването на отмъщението е по-лошо от самото отмъщение. Младши лидерът не бърза.
— Поздравявам ви, Николай Тарасович — дойде и моят ред. Той ми стиска ръката, гледа ме в очите. Тихо ми казва „благодаря“.
Освен нас, само Лидерът и първият шифровчик разбират истинското значение на това „благодаря“. Преди месец агент 173-В-41-299, станал сега съсобственик на малък хотел и мой подчинен, ме извика на извънредна среща и ми съобщи за хотелски гост от един малък белгийски град, чието име е блян за всеки офицер на ГРУ. За вербуване трябваше да отида аз — незабавно. Свързах се с Навигатора и се отказах. Не мога, нямам достатъчно опит. За това вербуване бих получил червена звезда на гърдите или сребърна на раменете. И опит имах достатъчно. Но… аз се отказах. Навигаторът изпрати Николай Тарасович. Ето, че днес той има празник.
— Благодаря, Витя — Навигаторът ми стиска ръката. Всички наоколо ни гледат. Никой нищо не разбира. Защо изведнъж Навигаторът ми стиска ръката. За какво ми благодари? Да не би аз да празнувам днес? А Навигаторът слага ръка на рамото ми, потупва ме по гърба — и на твоята улица ще дойде празник. Не знам защо, но наведох очи надолу. Не ми е жал за онова вербуване, хич не ми е жал.
Дано ви провърви, Николай Тарасович.
8
Боледуват само мързеливите. Нима е трудно веднъж месечно да се поразходиш из гората и да сложиш край на всички болести? Да предотвратиш всички бъдещи неразположения? Аз винаги намирам такова време, дори и в периодите на най-напрегнатото осигуряване. А сега още повече.
Високо в планината съм. Знам, че тук няма никой. Умея да проверявам. Не, не ме очакват нито скривалища, нито срещи. Мравки. Големи червеникави горски мравки. Ето и тяхното царство, техния град-държава. На една слънчева поляна сред боровете. Събличам се и се хвърлям в мравуняка, сякаш в студена вода. Те са хиляди. Тълпа. Шанхай на мравките. Заприпкаха по ръцете и краката ми. Една ме ухапа болезнено и веднага цялата глутница се впи в мен. Ако поседя малко по-дълго, ще ме изядат целия. Но ако издържа само минута — това е лечение. Това е като змийската отрова. Много — означава смърт. Малко — лекарство. Не напразно змията се смята за символ на медицината. Но аз не се лекувам със змийска отрова. Не знам защо. Просто никога не съм имал време. А за мравките не ти трябва много време: намери някой огромен мравуняк и скачай в него!