Големият компютър на ГРУ е създаден от творческия гений на американските инженери и е продаден на Съветския съюз от късогледите американски политици. За големия компютър Америка получи милиони, а загуби милиарди. Големият компютър познава всички. Той е много умен. Той поглъща колосално количество данни относно населението на Земята. Лаком е. Поглъща книгите с телефонни абонати, списъците на завършващите университетите, списъците на сътрудниците на астрономичен брой фирми. Той е ненаситен. Поглъща милиони вестникарски обяви за раждания и смърт. Но се храни не само с тези книжни отпадъци. Достъпни за него са секретни документи и при това — в огромни количества. Всеки от нас се грижи това яшно американско дете да не гладува.
Информацията за човека от Рота може би ще бъде съвсем откъслечна и недостатъчна. Може би Големият компютър ще ни съобщи датата му на раждане, може би датата, когато това име за пръв път се е появило в секретен телефонен справочник, може би името на банката, в която държи парите си. Но и тези откъслечни данни са напълно достатъчни командният пункт на ГРУ да изпрати незабавно няколко шифровки до местата, където е възможно да се добие още нещо. Някакви хрътки може би ще намерят родителите ти, училищните ти приятели, родния ти град, твоя снимка. И когато те срещна — в малкия хотел на брега на планинското езеро, ще знам за теб повече, отколкото си мислиш. До скоро виждане, драги приятелю! Между другото, за удобство на теб вече ти е даден номер 713. А ако не се съкращава: 173-В-41-713. За да научат всички, на които им се полага, че с теб работи Четиридесет и първи офицер по добиването от виенската дипломатическа резидентура на ГРУ.
3
Времето лети като тракащ експрес, който оглушително и пъргаво отхвърча от насипа. Отново денят и нощта се смесиха в един черно-бял водовъртеж: транзит от Ливан, приемане хора на свръзка, завербувани в Южна Африка, връзка чрез скривалището с някакъв призрачен „приятел“, завербуван неизвестно от кого, осигуряване на нелегални и отново транзит в Ирландия. И Командирът, и Младши лидерът забраняват да бъда безпокоен за дреболии. Но твърде често има осигуряване от особена важност, тоест осигуряване на нелегални или масово осигуряване, когато за прикритието работят всички, включително и заместниците на резидента. Тогава няма богопомазани. Всички са в осигуряването! Откъде да се вземат хора ли? По два пъти на нощ ще излиза! Приемане на транзит от Франция. Приемане на транзит от Хондурас. Сам трябва да разбереш!
И изведнъж колелото спря. Прелиствам работната си тетрадка, изписана надлъж и нашир, и изведнъж отварям на една чисто бяла страница. На нея е изписано само: „Работа с 713-ти“. И този бял лист означава днешния ден. Деня, в който аз си седя във фотьойла, а в главата ми на галоп преминават срещи, операции със скривалища, безлична връзка.
Гледам продължително кратката фраза, после вдигам белия телефон и без да избирам някакви цифри, питам:
— Другарю генерал, можете ли да ме приемете?
— Не може ли да почака до утре?
— Няколко дни вече се опитвам да се добера до вас — това вече е лъжа, знам, че сега няма време да проверява — но днес е последният ден.
— Как така последният?
— Дори не последният, другарю генерал, а първият.
— Ех, дявол да го вземе. Слушай, сега не мога. След тридесет минути идвай. Ако има някой в приемната, прати го на майната му от мое име. Разбра ли?
— Разбрах.
Доложих му за маршрута на движение, за хватките и капаните, с които имах намерение да объркам полицията. Доложих му всичко, което ми е известно за него — за човека от Рота.
— Не е лошо. Желая ти успех. Стана. Усмихна ми се. И ми стисна ръката. Трети път за четири години.
4
Пътищата са задръстени от туристи. Бързам. Смятам да попадна в хотела вечерта, за да използвам и нея за изпълнението на задачата. Пет часа препускам по големия път. Понякога се налага дълго да стоя, когато се образуват гигантски задръствания, но освободи ли се пътят, аз отново пришпорвам колата, без да жаля нито мотора, нито гумите — изпреварвам всички. Когато слънцето започна да се накланя на Запад, се прехвърлих от големия на един тесен път и без да намалявам скоростта, полетях по него. Откъм завоя — един бял мерцедес. Спирачките истерично пищят. Над него — облак прах: беше се плъзнал в края на пътя. Шофьорът започна да ме заслепява с фаровете и да ме оглушава с пронизителния рев на клаксона. Жената от задната седалка на мерцедеса върти пръст до слепоочието си — внушава ми, че съм ненормален. Напразно се стараете, мадам, това го знам и без вас. На завоя докоснах леко педалите на спирачките, поради което те, протестирайки, изскърцаха, като колата се отнесе на насрещното платно — веднага отпуснах спирачките, а педалът за газта натиснах до долу, докато кракът ми не опря в пода. Главата си режа — те не можаха да запомнят номера на колата ми и дори нямаха време да го разгледат. Вече съм зад завоя. Хванал съм кормилото и няма да го пусна. Ако полетя към някоя пропаст, пак няма да го пусна. А колата ръмжи. Не й харесват на колата маниерите ми. На първото кръстовище аз поемам по съвсем тесен път в тъмната гора. По него, по този път, дълго се изкачвам нагоре, след това — надолу, надолу в една планинска долина. Пътят стана по-широк. Ще карам нататък. Не използвам карта. Представям си добре местността, пък и се ориентирам по аленочервеното слънце. А то вече докосна с нагорещения си край гората по скалистата верига.