Попаднах в хотела, когато вече беше съвсем тъмно. Той е на брега на едно горско езеро край полегат планински склон. През зимата сигурно тук всичко е изпъстрено с ярките скиорски костюми. А сега, през лятото, е тишина и покой. От планините идва прохлада, а над некосената ливада някой е разстлал гъвкаво покривало от бяла мъгла. Нямам време да се любувам на красотите. Бързам към стаята си. На втория етаж. А ключът ми не може да попадне в ключалката. Започвам да се самоуспокоявам. Отварям вратата. Хвърлям куфара в ъгъла и — под душа. Много съм мръсен. Цял ден съм на кормилото.
Ето, вече съм чистичък. По-здраво, по-здраво с кърпата по кожата. Костюмът е чистичък, изгладен. Едно ярко шалче на врата. А сега — към огледалото. Не, така, разбира се, няма да стане. Очите — оловни, устните — стиснати. На лицето трябва да грее безгрижно щастие. Ето, така. Така е по-добре. А сега — долу. И без бързане. Хората ме гледат и никой не подозира, че днес е един от най-натоварените дни в моя много труден живот, лишен от почивки и празници. И не си мислете, че работният ми ден вече е свършил, не, той продължава.
А в залата гърми музика. А в залата по тъмните стени се мятат ярки петна и по тавана, и по лицата на щастливите хора, изразходващи сумати енергия заради едното наслаждение. В бурния звуков водовъртеж изведнъж яростно се извисява тромпет, заглушаващ всичко с рева си и ритъмът тържествува над тълпата, подчинява всичко живо. И по властната му повеля звънти кристалът, пригласяйки на опияняващия шум от танцуващата тълпа.
Ръката ми усеща режещия студ на изпотения кристал, аз вдигам пред себе си блестящата, искряща чаша, пълна с изгаряща влага и в миг в нея се отразява целият бушуващ ураган от звук и цвят. Усмихвам се на блестящата светлина и прикривайки лице с чашата, бавно оглеждам залата, като се старая да не издам напрежението си. Ето с крайчеца на окото зърнах онзи, който в зелената блестяща папка е включен под номер 713. Виждал съм го само веднъж и само на малка снимка. Но го познавам. Той е. Поднасям бавно чашата към устните, гася усмивката, опитвам питието и също така бавно обръщам лице. И той бавно вдига очи към мен. Ето — погледите ни се срещнаха. С изражение на радостно учудване го поздравявам с величествен жест. Обръща се учудено, но отзад няма никого. Отново ме гледа с известен въпрос: кого поздравяваш? Разбутвам танцуващите, пробивам си път към него с чаша в ръката си.
— Здравей! Никога не съм мислил, че ще те срещна тук! Помниш ли онази великолепна вечер във Ванкувър?
— Никога не съм бил в Канада.
— Извинете ме — казвам смутено, като се вглеждам в лицето му. — Тук светлината е толкова слаба, а вие така приличате на един мой познат… Извинете, моля…
Отново си пробих път към бара. Наблюдавам двадесетина минути танцуващите. Старая се да схвана най-характерните движения: през живота ми никога не е имало време за танци. Когато приятната топлина се разлива по цялото ми тяло, влизам сред танцуващите и тълпата радушно се отдръпна, отваряйки ми вратата на кралството на веселието и щастието.
Танцувам дълго и екзалтирано. Постепенно движенията ми получават необходимата гъвкавост и освободеност. А може и само да ми се струва? Поне никой не ми обръща внимание. Веселата тълпа приема в редиците си всички и прощава на всички.
Кога си е тръгнал, не зная. Аз си тръгнах късно през нощта — един от последните…
5
Звънецът на будилника ме събуди рано сутринта. Лежа дълго, заврял лице във възглавницата. Мъчи ме хроничен недостиг на сън. И петте часа изобщо не могат да компенсират многомесечното недоспиване.
Принуждавам се да скоча рязко. Петнадесет минути се самоизмъчвам с гимнастика, а след това — душ — пърлещо студен, безпощадно горещ, отново студен и отново нетърпимо горещ. Който редовно постъпва така, изглежда петнадесет години по-млад от възрастта си. Не, не това е важно за мен. Аз трябва да изглеждам бодър и весел, какъвто би бил един скучаеш безделник.