— Ще издадем тази книга в Съветския съюз.
— В милиони екземпляри ли?
— Не. Само в четиридесет и три екземпляра.
— Не е много.
— Плащаме по седемнадесет хиляди долара за всеки екземпляр. Договор не подписваме. 10 % плащаме веднага. Останалите — щом получим ръкописа, ако, разбира се, в него са засегнати въпроси, които интересуват нашите читатели. След това книгата може да бъде издадена и на английски език. Ако за западния читател нещо няма да е интересно, в американското издание може да се изхвърли. Така че няма никакво предаване на тайни. Има само свобода на печата и нищо повече. Хората пишат не само за подводниците, но и за по-страшни неща и никой не ги съди за това.
— И на всички тях също ли им плащате?
— На някои.
Платих сметката и отидох в стаята си да спя.
XIV ГЛАВА
1
Дълбоко и неповторимо чувство: да се завърнеш в родните бетонни бункери след самостоятелно вербуване.
Седмицата на моето отсъствие е забелязана от цялата ни орда, от цялата глутница. Ако някой добиващ офицер отсъства три дена — ясно е, работил е по осигуряването. А ако го е нямало повече от седмица? Къде е бил? На всички е ясно — на вербуване.
И ето — вървя по коридора. Цялото наше шпионско братство ми прави път и при приближаването ми млъква. А аз хапя устни, за да не се усмихна. Не ми се полага да се усмихвам, преди да ме е поздравил командирът, неприлично е,
А те също уважават традициите. Никой няма да зададе нескромен въпрос. Никой няма да се усмихне. Никой няма да поздравя. Не е прието да бъде поздравен никой, преди командирът да го е поздравил. Никой, естествено, не знае за какво трябва да бъда поздравен, но всеки разбира, че има причина. Всеки с някакво вътрешно чувство разбира, че сега аз съм триумфатор. И сивият ми смачкан костюм е пурпурна мантия. И всеки сега вижда върху главата ми блестящ брилянтен венец.
Приятно е да си мислиш, че никой сега не ти завижда, а те гледа с разбиране, уважение, радост. И има гордост и за мен, и за всички нас: ето, ти, Витка, вървиш по червения килим право към генералския и ние се радваме за теб — и ние така сме крачили по него, а ако не сме, то непременно ей така сдържано и гордо ще минем.
Гледа ме шпионското братство, прави ми път. И всички някак са радостни и весели, че ето, върнах се и не се провалих, не ме вързаха, не ме оградиха като мечка в бърлогата й, не ме гониха с кучета като ранен вълк.
Вратата на командирския кабинет се отваря пред мен. Сам Навигаторът ме среща на прага. Простичко. Отдръпна се, за да мина: влизай, Виктор Андреевич. Уж нищо не се е случило, но подобно обръщение е доста необичайно. И затова някой в глухата тишина така дълбоко въздъхна, че командирът на вратата се обърна и се засмя.
И след него всички се разсмяха от простодушната въздишка.
Уставът на ГРУ категорично забранява да се обявява пред едни офицери нещо за работата на други, независимо дали са успехи или провали. Навигаторите свято спазват устава. Разбират, че никой не трябва да знае повече, отколкото му се полага за изпълняваните от него функции. Но как тогава да се поддържа атмосферата на жестока конкуренция вътре в тайната организация? И затова командирите измислят най-различни хитрини, за да заобиколят устава и да демонстрират пред цялата глутница своята лична симпатия към едни и недоволството си от други. Намират ги тези пътища командирите.
В моят случай — веднага след мен по коридора гордо премина шести шифровчик с бели ръкавици, с изпотена сребърна кофичка и бутилка шампанско в нея.
Братството посрещна с дружен одобрителен шум кофичката с леда и колосаните салфетки: Бащицата много смело заобикаля устава! Ама и Витка Суворов, негодникът с негодник, я на каква височина изхвръкна. С форсаж отива нагоре. Младите хрътки с блеснали очи приказват за моето издигане. Старите мъдри варяги клатят глави. Те знаят, че успехът в живота на добиващия офицер е един тежък период от време. Успехът е предшестван от страхотно напрежение, от нечовешка концентрация на вниманието за всяка дума, на всяка крачка, при всяко вдишване. Вербуващият разузнавач събира в юмрук цялата, си воля и характер, всичките си знания и нанася удар по жертвата си и точно в момента на най-голямото напрежение и концентрация на волята му срещу обекта на вербуването е длъжен и да следи всичко, което става наоколо.
Успехът — това е отпускане. Внезапното отпускане може да завърши катастрофално с провал, с истерика, с най-дълбока депресия, с престъпление, със самоубийство. Мъдрите варяги го знаят.
И Навигаторът го знае. И затова е и радостен, и строг. Навигаторът ми посочва някакви несъществуващи мои пропуски, за да не се пръсна от ликуването си. А как да не ликувам? Той е съгласен. Той взе парите. Той взе списъка с въпросите, които трябва да бъдат отразени в книгата (в английското издание много от тези подробности могат да бъдат изпуснати). Получил 10-те %, той е в лапите ни. Бързо ще пропилее 73-те хиляди и ще поиска да получи останалите. Опитът на ГРУ подсказва, че е имало мнозина, които са желаели да получат десетте процента и след това да не направят нищо. Но всеки от тях, щом почувства вкуса на парите, за които не трябва много да се труди и не трябва много да рискува, е свършвал работата си съвестно и получавал остатъка. Това е правило без изключение.