Излизам на улицата и яркото слънце ме заслепява. Не. В този радостен свят не може всичко да бъде толкова лошо. Това е било обикновена проверка. Обичайна провокация на ГРУ. И аз не се хванах. В академията на какви ли не проверки ни подлагаха. И по-жестоки. Животът на най-близките ни хора висеше на косъм. А след това се изясняваше, че нашите началници са разигравали просто комедия. Мнозина не издържаха на това.
А аз издържах. А минутите на съмнения ни ги прощаваха. Все пак сме хора.
3
— Откъде се появи Приятелят?
Мигновено размислям, дали да излъжа или не.
— Не видях, другарю генерал.
— Ти имаше хронометър. Нима Приятелят не дойде точно навреме.
Мълча.
— Смути ли те нещо? Нещо подозрително? Непонятно? Необяснимо? Какво те смути?
— Първият Ви заместник… Нетърпима тревога в очите му.
— … Първият Ви заместник беше на мястото на срещата дванадесет минути преди появяването на Приятеля… с жена.
Острите кокалчета на юмруците побеляха като платно. И лицето му е като платно. Гледа в стената През мен. После тихо и спокойно пита:
— Ти, естествено, не успя да го фотографираш…
Трудно е да се разбере дали ме пита или го твърди. А може би ме заплашва.
— Успях…
Страхувам се да го погледна в очите. Гледам в краката си. Времето тъжно се ниже. С нежелание. Часовникът на стената в кабинета тиктака — тик-так-тик-так.
— Какво ще правим?
— Не знам — свивам рамене.
— Какво ще правим?! — удря с юмрук по масата той и веднага, пръскайки слюнка, шепти в лицето ми: „КАКВО ЩЕ ПРАВИМ!?“
— Ще готвим евакуацията! — изведнъж побеснявам и му се озъбвам аз.
Викът ми го успокоява. Притихва. Просто става нещастен старец, налегнат от тежка мъка. Той е силен човек. Но системата е по-силна от всички нас. Системата е могъща. Под неумолимата й брадва може да попадне всеки от нас. Той гледа в празното пространство.
— Знаеш ли, Витя, полковник Мороз през шестдесет и четвърта година ме откачи от смъртното наказание. След това из цял свят го водех със себе си. Той вербуваше жени. Но само какви жени! Ех, живот! Обичаше си ги. И те го обичаха. Знаех, че позавива. Знаех, че във всеки град има любовница. Прощавах му. И знаех, че ще го пипнат. Знаех. Как да се скриеш в тази Австрия? Добре. Ще успеем ли двамата да се справим с евакуацията?
— Ще успеем.
— Вземи спринцовка от шкафа.
— Взех я.
Натисна копчето на разговорното устройство.
— Първият шифровчик.
— Аз, другарю генерал — отговаря апаратът.
— Първият заместник при мен.
— Слушам — отговаря апаратът.
— Сядай — уморено казва Командирът. Самият той седи зад масата. Лявата му ръка е върху нея. Дясната — в чекмеджето на масата. Там е и застинала. Аз съм зад фотьойла, в който сега седи Младши лидерът. Ръката на Навигатора в масата каза вече всичко на Младши лидера. А от моето присъствие разбира, че по някакъв начин аз съм го проверявал и с нещо съм го хванал. Протяга цялото си тяло чак до изпукване на костите. След това спокойно извива ръце зад облегалката на фотьойла. Знае правилата на играта. Щраквам белезниците. Внимателно повдигам ръкава на сакото му, откопчавам златния ръкавел и оголвам ръката му. Намокрям една тънка бяла салфетка (за почистване на стъкла на очила) с джин от зелената бутилка. Със салфетката разтривам кожата, в която сега ще влезе иглата. С тънко острие пробивам мембраната на тубичката-спринцовка, без да докосвам с пръсти иглата. После вдигам спринцовката на нивото на очите си, с два пръста нежно натискам прозрачните стени на флакончето с прозрачната, леко мътна течност. Иглата трябва да се вкара внимателно под кожата, а съдържанието на тубичката да се изстисква плавно. След това, без да си отпускам пръстите (тубичката като помпа може отново да засмуче цялата течност в себе си) изваждам иглата и отново разтривам кожата със салфетката с джин.
С кимване на глава Лукавият ми дава знак да изляза Излизам от кабинета и, затваряйки вратата, чувам гласа му, лишен от каквито и да било емоции:
— Разказвай…
4
Съвсем зле.
Никога не ми се е случвало подобно нещо. Прилошава им само на слабите. Именно те са си измислили хилядите болести и са им се посветили, като пропиляват времето си. Тези слаби хора са си измисляли главоболието, пристъпите на слабост, припаданията, угризенията на съвестта. Нищо подобно няма. Всички тези беди са само във въображението на слабите. Не слагам себе си в силните. Аз съм нормален. А нормалният човек няма нито главоболие, нито сърдечни пристъпи, нито нервни разстройства. Никога не съм боледуват, никога не съм хленчил, никога не съм молил за ничия помощ.