Денят гасне. Никой не ни закача през деня. Починахме си. Засега групата ни не е открита, тъй като командирът е хитър като змей. Оказва се, че тъкмо така му и викат. Той откри един вражески склад с боеприпаси и край него и прекарваме денем. Тук ни е и базата — цялата тежка екипировка е отрупана там. А нощем част от групата излиза без багаж надалеч от базата и там извършва дръзки нападения, после се завръща. Всички групи, които се криеха из непроходимите гори, са вече отдавна унищожени. А ние засега не сме. На противниците ни им е трудно да повярват и да разберат, че нашата база е скрита точно под носа им и затова хеликоптерите не ни досаждат. А със засадите и кордоните трябва просто да бъдем внимателни.
— Готови ли сте, търбуси?
Групата е готова. Ските са подбрани, ремъците — проверени.
— Да поскачаме.
Преди тръгване трябва да поскачаш, за да се убедиш, дали нещо не трака или не звънти.
— Време е. Тръгваме.
10
— Слушай, Шопен, представи си, че сме на истинска война. Заместник-командирът е убит, а на командира му е прострелян кракът. Да го мъкнеш със себе си, всички ще погубиш, да го изоставиш — също е смърт за групата. Враговете черния дроб на командира ще измъкнат, но ще го накарат да проговори. При нас, в Спецназ, евакуиране няма. Представи си, Шопен, че ти си поел ръководството на групата, какво ще правиш с ранения командир?
Щопен изважда от едно малко джобче на ръкава на куртката си една шприц-тубичка за еднократно действие. Това е „блажената смърт“.
— Правилно, Шопен, правилно. На война имаме един единствен начин да оживеем: като сами убием своите ранени — поставям още един плюс в контролната тетрадка.
Седемнадесетият ден след спускането ни с парашути е. Активно действат само пет-шест диверсионни групи и нашата е една от тях. Групата на Акулата, както и групата на Злия са хванати отдавна. Командирът на 43-та знае това с помощта на някакъв особен нюх. И Злият, и Акулата са му приятели и съперници. Сигурно лейтенант Змей мисли сега за тях и леко се усмихва сам на себе си.
— Готови ли сте? Скачаме. Време е. Тръгваме, момчета.
Вече не нарича войниците си „търбуси“.
IV ГЛАВА
1
Вървя по червения килим. Не съм бил тук двадесет и три дена. Отвикнал съм от тишината, от килимите, от топлината. Изобщо човек подивява бързо и се връща в животинско състояние свободно, без затруднения.
В коридорите на щаба е спокойно и уютно. Тук хората са чисти, сити и лицата — избръснати. Няма го тук простуденото командирско хриптене и нетърпеливото скимтене на кучетата, които всеки момент ще бъдат освободени от каишките си.
Нашата 43 диверсионна група беше хваната измежду последните. Заградиха ни, натикаха ни в един овраг. Всичко като в истинска война. И кучетата бяха истински. А те, четирикраките приятели на човека, съвсем не схващат разликата: истинско преследване ли е или е учебно… Пука им.
Слабият гъвкав войник Камшикът успя да се измъкне и от това премеждие. Него пръв го бяха отделили от групата и го бяха погнали към реката, по която вече имаше ледоход. Но той хвърли куртката си, хвърли автомата си и заплува между ледените парчета. Не изпратиха хеликоптер за сам човек, а кучетата не влязоха във водата, да не са луди. След четири дни той се върна в казармата на батальона крайно изтощен, с тъмносин милиционерски шинел. Откраднал го.
По този повод на Камшика беше дадено сержантско звание и двуседмичен отпуск. Изобщо в батальона има доста такива момчета. Един след друг се връщат — със счупени ски, с разкъсани куртки, а понякога и с кървави рани.
Нашата група беше заловена в един дълбок овраг, като ни бяха отрязани всички пътища. Закараха ни в казармите на полка на МВР. Посрещнаха ни като стари приятели. Надарихме се в банята, нахраниха ни, дадоха ни едно денонощие да се наспим. Предварително беше освободена една казарма за хванатите групи и санитарната част на полка работеше само за нас.