— Суворов, ти искаш нещо да питаш?
Ние сме сами покрай огъня в една малка падинка в безкрайната степ. Колата ни е скрита ей там, в храстите и на шофьора му е разрешено да спи. Пред нас е дълга есенна нощ.
— Да, другарю полковник, отдавна искам да ви попитам… На вас са ви подчинени стотици млади, умни, перспективни офицери с великолепна подготовка, с изтънчени маниери… А аз съм селянин, не съм чел много от книгите, за които говорите, трудно ми е във вашата среда… На мен не са ми интересни писателите и художниците, от които вие се възхищавате… Защо избрахте мен?
Той дълго се занимава с чайника, вероятно размисля дали да ми каже нещо обикновено за моето трудолюбие и съобразителност или да ми каже истината. В чайника вари едно варварско питие: смес от кафе с коняк. Пийнеш ли, денонощия няма да помислиш за сън.
— Ще ти кажа, Викторе, истината, защото сам я разбираш, защото е трудно човек да те излъже, защото ти трябва да я знаеш. Нашият свят е жесток. Да оживееш в него можеш, само ако катериш нагоре. Спреш ли, ще се сгромолясаш и ще те стъпчат онези, които по костите ти ще тръгнат нагоре. Нашият свят е една кървава безкомпромисна борба на системите: едновременно с това — и борба на личностите. В тази борба всеки има нужда от помощ и подкрепа. На мен са ми необходими помощници, готови на всичко, готови на смъртен риск в името на победата. Но моите помощници не трябва да ме предадат в най-тежкия момент. За това има само един път: да набираш помощниците си от самото дъно. Ти си ми задължен за всичко и изгонят ли мен, ще изгонят и теб. Ако аз загубя всичко, ти също ще загубиш всичко. Аз те издигнах, аз те открих сред тълпата не заради талантите ти, а защото ти си човек от тълпата. Ти на никого не трябваш. Случи ли се нещо с мен, отново ще се намериш в тълпата, загубил властта и привилегиите си. Този начин на избор на помощници и телохранители е стар, колкото светът. Така са правили всички управници. Предадеш ли ме — губиш всичко. Точно така и мен намериха в прахта. Моят покровител върви нагоре и ме тегли след себе си, разчитайки на моята подкрепа в каквато и да е ситуация. Ако той загине, кому съм притрябвал?
— Вашият покровител генерал-лейтенант Обатуров ли е?
— Да. Той ме избра в групата си, когато беше майор, а аз лейтенант… не ми вървеше много.
— Но и той служи някому. Него също някой го тегли нагоре?
— Разбира се. Само че това не е лъжица за твоята уста. Бъди сигурен, че ти си в правилната група, че и генерал-лейтенант Обатуров има могъщи покровители в Генералния щаб. Но теб, Суворов, вече те познавам добре. Имам чувството, че не това е въпросът, който те мъчи. Казвай?
— Разкажете ми за Аквариума.
— Ти и това ли знаеш? Тази дума не би могъл да я чуеш. Значи някъде си я видял. Чакай да помисля и ще ти кажа, къде си могъл да я видиш.
— Отзад на портрета.
— А, ето къде! Чуй, Суворов, за това никога никого не питай. Аквариумът твърде сериозно държи на тайните си. Ти просто задаваш един въпрос, а за него могат да те окачат на някоя кука. Не, не се шегувам! За челюстта или за реброто — и нагоре. Да ти разкажа за Аквариума аз просто не мога. Работата е там, че ти можеш да го разкажеш още на някого, а той — на трети. Но ще дойде моментът, когато събитията ще започнат да се развиват в друга посока. Един ще арестуват, ще научат от него къде е чул тази дума, той ще посочи теб, а ти — мен.
— Мислите, че ако започнат да ме изтезават, ще им кажа името ви?
— В това аз не се съмнявам и ти не се съмнявай. Глупаците разправят, че има силни хора, които могат да издържат изтезанията, и слаби, които не издържат. Глупости са това. Има добри следователи и лоши. В Аквариума следователите са добри… Попаднеш ли на конвейера, ще си признаеш всичко, включително и онова, което никога не се е случвало. Но… аз вярвам, Викторе, че ние с теб никога няма да попаднем на конвейера и затова ще ти разкажа мъничко за Аквариума…