— Мислите ли, другарю полковник, че след завършване на съревнованията ще ми се наложи да се разболея?
— Такава заповед не съм ти давал. Ако сам почувстваш, че трябва, разбира се. Но помни: в нашата армия просто така не се боледува, трябва да имаш бележка от лекар.
— Ще имам.
— Само че внимавай, има ситуации, когато човек се чувства болен, а лекарят не смята така. Това е лоша ситуация. Трябва така да боледуваш, че лекарят да не се съмнява. Температурата наистина трябва да бъде висока. Знаеш как става понякога: ти самият чувстваш, че си болен, а нямаш температура.
— Ще имам температура.
— Добре, Викторе. Желая ти успехи. Имаш ли с какво да нахраниш генерала?
— Да.
— Само водка не му навирай… ако сам не помоли.
6
След девет дни се явявам при полковник Кравцов да доложа, че след съревнованията боледувах, но сега се чувствам добре. Той ми се усмихва и леко ме смъмри. Тренираният разузнавач никога не боледува. Нужен е контрол. Болестта трябва да се гони от тялото. Тялото е подчинено на волята ни, а с волево усилие може всякаква болест да се изгони, дори и ракът. Силните хора не боледуват, боледуват слабите духом.
Той ми се кара, а самият цъфти. Сам не може да скрие усмивката си. Усмихва се сърдечно и открито. Така се усмихват войниците след бой с щикове: не ни закачайте! Закачите ли ни, ще ви изкормим с щиковете.
7
Много врагове имаш, братко-диверсант. Ранното утро и късният залез са срещу теб. Бръмчащият комар и ревящият хеликоптер са ти врагове. Лошо е, братко, когато слънцето ти грее в очите. Лошо е, момче, когато попаднеш под лъча на прожектора. Лошо е, когато сърцето ти загалопира. Лошо е, когато хиляди електронни устройства слухтят в ефира, ловейки дрезгавия ти шепот и неравното дишане. Лошо за теб е винаги, братко. Но се случва и по-лошо. Случва се да е съвсем зле. Съвсем зле е тогава, когато се появява главният ти враг. Срещу теб ще измислят какви ли не хитрости: противопехотни мини и електронни датчици, но главният враг си остава винаги главен. Главният ти враг, приятелю мой, има щръкнали уши, жълти кучешки зъби с капки злобна слюнка по тях, сива козина и дълга опашка. Очите му са кафяви с жълти точици и козината под нашийника е рижава. Главният ти враг е по-бърз от теб. Той усеща миризмата ти с носа си. Главният ти враг има гигантски отскок, когато се хвърля към врата ти.
Ето го. Вражището. Главното. Най-главното. А, гадина такава, как си се озъбила. Козината — настръхнала. Опашката — подвига. Ушите — присвити. Това е преди скока. Сега, мръсникът му с мръсник, ще скочи. Само хрипти. Около устата му има лепкава слюнка. Като бясно е. В КГБ в личните досиета на подобни кучета, е предвидена специална графа. Нарича се „озлобеност“. И пишат умните специалисти страшни думи в тази графа: добра озлобеност, отлична озлобеност. Сигурно в графата за озлобеност на този пес има само възклицателни знаци. Марс се казва звярът му със звяр и е на граничните войски на КГБ. Не бих казал, че е огромен пес. Виждал съм и по-големи. Но Марс е опитен. И това го знаят всички.
Днес не съм аз срещу Марс. Днес срещу него ще работи Женя Биченко, Изкрещяхме напътствени думи към Женя — дръж се, дай му да се разбере, изиграй му диверсантските хватки и всичко останало, на което са те учили в Спецназ. Съвети в подобна ситуация не се полага и не е прието да се дават. Съветът, дори най-добрият, може да отвлече в последния момент вниманието на боеца и свирепото животно да го захапе право за гърлото.
Ножа Женя държи в лявата си ръка, а куртката — в дясната. Но не е омотал ръката си с куртката. Просто я държи увиснала на протегнатата напред ръка. На песа това не му харесва. Не е както обикновено. И ножът в лявата ръка не му се харесва. Защо в лявата? Не бърза песът. Мести поглед от ножа към гърлото и от гърлото към ножа. Но гледа и към куртката. Защо човекът не я е навил около ръката си? Знае сивият с кучешкото си знаене, че само едната ръка на човека е решаваща, втората е допълваща, само отвличаща. И той, песът, не трябва да сгреши. Трябва да се хвърли върху онази ръка, която е по-страшната, която е решаващата. А може би все пак към гърлото? Хвърля един поглед песът, избира. Когато вземе кучешкото си решение, погледът му ще застине и той ще се хвърли. И човекът на арената, и ние, зрителите, очакваме точно този момент. Пред скока на кучето погледът му застива и човек има на разположение един кратък миг за насрещен удар. Но Марс е опитен. И се хвърля внезапно, без ръмжене и хриптене. Хвърля се, както не се хвърлят другите кучета. Хвърля се, без да спира поглед, без да се извива преди скока. Дългото му тяло изведнъж увисва във въздуха, зейналата муцуна, страшните му очи изведнъж политат към Женка и никой не извиква, не изпищява. Никой не улавя момента на скока. Очаквахме го секунда по-късно. И затова песът летеше в тишината към гърлото на Женка. Само женковата куртка шибна сивия през очите. Само черният му ботуш блясна с подковата си. Само песът зави, отлитайки в ъгъла. Ние ревнахме от възторг. У-у-у-у… Почнахме да квичим като диви глигани. Скимтяхме от радост.