— Другарю полковник, разрешете да вляза.
— Влез — Кравцов не се откъсва от картата.
— Другарю полковник, старши лейтенант Суворов. Представям се по случай предсрочното ми произвеждане в офицерско звание капитан.
Кравцов ме огледа. Кой знае защо, погледна към краката си.
— Поздравявам те, капитане.
— Служа на Съветския съюз.
— В Съветската армия капитанът има най-много звезди от всички — цели четири. В това отношение ти, Витя, си на максимума. Затова не ти пожелавам много звезди, пожелавам ти малко, но големи.
— Благодаря, другарю полковник. Разрешете да ви поканя на изнасяне на тялото.
— Кога?
— Днес, кога друг ден?
— Какво ще кажеш, ако го отложим за утре? През нощта трябва да пътуваме за подготовка на ученията. Ще се изпонапият момчетата вечерта, не можеш ги събра после. А като отидем на полето, там и ще го отпразнуваме утре.
— Отлично.
— За днес си свободен. Помни, че тръгваме в три часа през нощта
— Помня.
— Тогава си свободен.
— Слушам.
9
Ученията от години се правят на едни и съши полета и полигони. Щабните офицери добре познават местността, където ще се разгърнат учебните боеве. И въпреки това преди началото на големите учения; офицерите, на които им предстои да действат като посредници проверяващи, трябва още веднъж да отидат и на място да се убедят, че всичко е готово: местността е оградена, макетите, маркиращи противника, са сложени, опасните зони са обозначени със специални знаци. Всеки проверяващ трябва да се вживее на участъка си в предстоящото сражение и да подготви за тези, които ще проверява и обучава, уводни въпроси и ситуации, съответстващи именно на тази местност, а не на някоя друга.
Поради това, че проверяващите познават добре района на предстоящите учения (мнозина тук са получили лейтенатския си старт, тук и тях самите едно време някой ги е проверявал), отиването на местността преди ученията се превръща в нещо като малък излет, малка колективна разходка, известно отпускане от нервното щабно суетене.
— Всичко ясно ли е? На всички?
— Ясно — дружно изреваха щабните.
— Тогава е време за обяд. Моля на масата. Днес ни гощава Витя Суворов.
— Никаква маса, реално погледнато, няма. Просто десетина сиви войнишки одеала са разстлани на чистата полянка в еловата горичка край едно звънливо поточе. Всичко, което е с нас — всичкото е на масата: рибни и месни консерви, тънки резенчета розова сланина, лук, краставички, репички, Войниците-шофьори са изпекли картофи в огъня и са сварили рибена чорба.
Посочвам с ръка почетното място на полковник Кравцов. Такава е традицията. Той се отказва и ми посочи на мен. Това също е традиция. Аз трябва да се откажа. Два пъти. А на третия път трябва да приема поканата и да посоча на Кравцов мястото отдясно на мен. Всички останали сами се настаняват по старшинство: заместниците на Кравцов, началниците на отдели, заместниците им, след това ръководителите на групи и всички останали.
Бутилките на масата трябва да постави най-младият от присъстващите. Това е Толя Бутурлин — лейтенант от „инквизицията“, групата на преводачите, с други думи. Добро момче. Гледа си работата сериозно. Традицията му забранява сега де се усмихва. Всички останали също са сериозни. Не е прието сега нито да се усмихват, нито да разговарят. И въпроси не се задават защо начело на масата седи старши лейтенант. На всички е ясно защо се редят студените бутилки, но е неприлично да се говори за тях, както и за причината за появяването им. Седи си чинно и си мълчи…
Толик носи бутилките от ручея. Те са подредени там, в ледената вода, в една хубава купчинка. Водата проблясва върху прозрачното стъкло, пени се и ромоли.
— Къде ти е съдът? — така е прието да се попита,
— Ето го — подавам на Кравцов голяма ръбеста чаша. Налива той прозрачната течност до ръба й. Слага я пред мен. Внимателно я поставя. Не трябва да се излее нито капка
Но и чашата трябва да бъде пълна. Колкото по-пълна е, толкова по-добре. Всички мълчат. Сякаш не ги интересува какво става. А Кравцов изважда от командирската си чанта една малка сребриста звездичка и внимателно я пуска в чашата ми. Дрънна тя едва доловимо, подскочи няколко пъти на дъното, проблясна.
Вземам си чашата, ох, само да не я разлея, поднасям я към устните си. Не е прието да протягаш устни към чашата, макар това и да подсказва природата — отпий съвсем малко и тогава и капка няма да се пролее. Вдигам все по-високо чашата си. Ето един слънчев лъч прониза ледено-студената течност и се разпадна на разноцветни светлинки. А сега трябва да отдръпна малко чашата от слънцето леко към себе си и надолу. Вече докосна усните ми. Студена е. Всмукнах от огнената напитка. Дъното на чашата се вдига все по-нагоре. И звездичката на дъното се размърда и бавно се плъзна към устните ми. Докосна ги. Офицерът, значи, посреща с целувка новата си звездичка. Леко я задържах с устните си, докато огнената течност от чашата бълбукаше в мен. Край. Вземам внимателно с лявата си ръка звездичката и се оглеждам: чашата трябва да се счупи. Затова върху меката трева нечия грижлива ръка е сложила голям камък, фраснах чашата в камъка, посипаха се звънтящите парчета, а мократа звездичка на полковник Кравцов подавам. Кравцов с малка командирска линийка измерва мястото на десния ми пагон. Четвъртата звездичка трябва да бъде точно на червената линия, а центърът й трябва да е 25 мм над предишната. Ето я, мократа, отиде на мястото си. Време ми е вече да хапна, да пийна, да замезя с краставичка водката.