— 703-та отделна рота на Спецназ от 17-та армия!
А маршалът се вози покрай редовете и без съмнение го гложди мисълта срещу кого да „отвърже“ цялата тази войска. Срещу Европа? Срещу Азия? А може би срещу другарите от Политбюро?
Ех и ти, маршале! Както чакаш? Всички тук сме си свои. Всички сме зли. Хайде, отвържи ни. Цялата Русия ще залеем с кръв. Само дай команда. Няма, естествено, да убиваме наред, не. Ако някой има голяма вила и дълга кола, него няма да пипаме. Не е грях да имаш вила и дълга кола. И онези, които говорят за социалната справедливост, няма да пипаме. Грях е, но не чак толкова голям. Лъжат се хората, какво да ги правиш, побърканите? Ние, маршале, ще убиваме само онези, които обединяват двете неща: които за социалната справедливост дрънкат и на дълга кола се возят. Тях като бесните кучета — на лампите, на телеграфните стълбове! От тях, маршале, се сипят всички беди на земята ни, от тях. Хайде, отвържи веригите, маршале! Ех, маршале! Та нали ако не ти, то твоят наследник ще пусне Спецназ от веригите. Ще го пусне. Бъди сигурен. Много кръв ще има. Колкото повече се каните, толкова повече кръв ще има след това. Но ще има! Ще има! Ура-а-а! Ура!
Търкаля се по полето ревът. Из далечните оврази се търкаля, пресъхнали без дъжд, лае там ехото от нашия рев.
— Ще поработим ли, момчета? — пита маршалът.
— А-а-а! — реве Спецназ възторжено в отговор. Ще поработим значи. Ще поработим.
13
Ние работим. Работим денем и нощем. И вече не различаваш дните от нощите. Всичко се носи като сива виелица. Дневни скокове. Нощни скокове. Скокове от свръхмалка. Скокове от средни височини. Скокове с катапултиране, но това не е за всички. Скокове от стратосферата, но то също е за избраници. Съревнования. Съревнования. Съревнования. И отново скокове. Горчив прахоляк по устните ни. Очите — зачервени. Злобата иска да излезе навън. Понякога се стига до пълна апатия. И вече сгъваме парашутите без да трепнем. Набързо да ги сгънем и да поспим тридесетина минути. Да бяхме проверили сгъването още веднъж? Я да върви на… Учебни боеве. Напалм. Кучета. МВР. КГБ. Пак стрелби и пак скокове.
А смъртта е редом с нас. Не, не е взела никой под черните си крила. Но си е редом, старицата. Не дреме. В 112-ти отделен батальон проверяват нов парашут: Д-1-8. Лош е парашутът. Спецназите се страхуват от него. Не искат да скачат с Д-1-8. Нещо в него не е наред. На всеки сто скока има минимум едно преплитане на въжетата. Тук са и конструкторът на парашута, и изпитателите. Обясняват ни, че сме го сгънали неправилно, съхранявали сме го неправилно. А бе що не отидете всички на… ами ние ще се трепем. Един старшина от 112-ти батальон беше скочил, въжетата се оплели през купола, та ги беше прерязал със специалния нож. Добре се приземи. Меко. А на земята с вицове го посрещнаха: трябвало не да реже със замах въжетата, а да намери къде са пришити с копринен конец и внимателно да го изтегли. А пък старшината след подобен скок съвсем губи чувство за хумор. И запсува на майка шегаджиите. А заедно с тях и конструктора.
Смъртта е покрай нас. Ей там, зад онази ограда. Жълтите води са до нас. Концлагерите. Уранът. А значи и смъртта. Дали оттук не избира „куклите“ и „гладиаторите“ си всеки началник? Забранени зони. Кули за охраната. Парашутни кули. Всичко е едно до друго. Концлагерът и ние. Защо ли? За да ни плашат? А може би има някаква друга причина да държат главният учебен център на Спецназ до урановите рудници. Покрай концлагерите. Покрай смъртта.
14
И отново скокове. „Капитан Суворов. Този парашут го сгъвах сам.“ Първа операция. Закрепва се върхът на купола на „този парашут го сгъвах сам“. Готови ли сте? Скачаме. Напред. Напред. Напред. „Генерал-майор Кравцов. Този парашут го сгъвах сам.“ Дълго гледам тъпо към разписката на съседа ми, който приключи със сгъването. Нещо в тази разписка не ми е ясно. Нещо не е наред. Напрягам мъчително съзнанието си и изведнъж загрявам:
— Другарю генерал!
— Тихо, не вдигай шум. Да, Витя, да — и той се смее. — Само не вдигай шум. Аз вече 32 часа съм генерал. Ти пръв се усети.
— Поздравявам Ви…
— Благодаря.
— Пожелавам Ви много звезди…
— Недей да вдигаш шум. После ще пием. Сега не му е времето. Ех, дявол да го вземе. Съвсем се оплетох. Сгъна ли си парашута?
— И двата, другарю генерал.
— Сдай ги и двата.
— Слушам, да ги сдам — и като предчувствувам нещо, въпреки умората си, задавам излишен въпрос: