— Няма да го крия.
— И бъди добър. Винаги бъди добър. През целия си живот. Обещаваш ли ми?
— Обещавам.
— Ако ти се наложи да убиеш човек, бъди добър. Усмихвай му се, преди да го убиеш.
— Ще се постарая.
— Но ако теб ще убиват — недей да скимтиш и да плачеш. Това няма да ти го простят. Усмихвай се, когато ще те убиват. Усмихвай се на палача. С това ти ще станеш безсмъртен. Така или иначе всеки от нас все някога ще издъхне. Умри като човек, Витя. Гордо умри. Обещаваш ли?
На следващия ден един зелен автобус докара група офицери на една празна железопътна гара, където се формираше военен ешелон Всички бяха повикани в Москва от Десето главно управление на Генералния щаб. На всички им предстоеше да станат военни съветници във Виетнам, в Алжир, в Йемен, в Сирия, в Египет. В групата бях и аз. От този момент преставах да съществувам за всички мои приятели, колеги, началници и подчинени. Първа точка от документа, които подписах, ми забраняваше каквито и да било контакти с всички хора, които познавах в миналото.
VI ГЛАВА
1
Майко Русия, ти ми махаш с детска ръка от железопътния насип, ти разкриваш пред мен необятните си хоризонти. Трепетлики, брезички, елхички, разграбени църкви, момичета по сенокос, заводски комини и отново — деца по насипа. Те ми махат и ми се усмихват. Мостове, мостове… Река Десна отшумя със стоманените плочи на моста. Конотоп. Брянск. Калуга. Колелата тракат по релсовите съединители. Чук. Чук. Чук. Вагонът е шумен. Правим си разпивка. Във вагона всички са свои. Ешелонът е военен. Чужди няма. Във вагона са само военните съветници. Бъдещите. И пътниците му пият за бъдещето си. За Десето главно управление. За генерал-полковник Окуньов. По ръцете преминава нова бутилка. Пий, капитане. За звездата! Желая ти големи звезди, капитане! Благодаря, майоре, същото ти желая и аз. Очите ни горят. Очите на всички горят. Всички ние сме момчета, побъркани на тема война. Да не би да сме постъпвали в училищата, само за да проверяваме как са лъснати войнишките ботуши? Не, постъпвахме в училищата като романтици по войната. И ето ги щастливците, на които Десето главно управление дава такава възможност. За Десетото, братлета! За Десетото!
Много хора сме във вагона. Артилеристи, летци, пехотинци, танкисти. До вчера не се познавахме. Но вече всички сме приятели. И отново бутилката тръгва по ръцете ни. За вас, момчета, за вашия успех. За вашите звезди. А мен къде ли са ме понесли дяволите? В документите ми е посочена Куба, но това е, само защото в групата няма никой друг за Куба. Тук има твърде много за Египет, много за Сирия. Някои са за Виетнам. Ако някой наистина беше за Куба, то за мен щяха да измислят нещо друго. Кравцов, естествено, се досеща, че Куба е само за маскировка. Но и той не знаеше нищо определено. Кравцов. Генерал. Видях го генерал. Но беше в прашен комбинезон и със синя, избеляла барета — такъв, каквито бяха и всички, по нищо не се различаваше от войниците на Спецназ. Опитвам се да си го представя в истинска генералска униформа със златни звезди и широки лампази. Но не успявам. Представям си го винаги такъв, какъвто беше по време на нашата най-първа среща: с чиста гимнастьорка, с пагони на подполковник, с лице на младичък капитан. Успехи, генерале!
2
Красная Пресня е най-мощният военен железопътен възел в света. Ешелони. Ешелони. Ешелони. Хиляди хора. Всичко е зад високи огради. Всичко е под заслепяващата светлина на прожекторите. Ешелони с танкове за Германия. Ешелони с новобранци за Чехословакия. Тракане и грохот. Маневрените дизелови локомотиви композират влаковете. За Далечния изток — ешелон с оръдия. Ето някакви контейнери. Около тях има охрана, както около Брежнев. Складове. Складове. Складове. Товарене и разтоварване. Ешелон с уволняващи се войници от Полша. И до тях — затворнически вагони. Прозорците са тесни и дълги. Прозорците са замазани с бяла боя. Решетки на прозорците. Красная Пресня е не само военен център, но и етапен затвор. Войници с овчарки. Червени пагони. Затворническият ешелон бавно заминава към зоната. Вратите й са огромни, стоманени. Бодлива тел. Синя заслепяваща светлина. Затворнически ешелони. В Бодайбо. В Череповец. В Северодвинск. В Жълти води. Огромни сиви блокове на военния етапен пункт. Групата съветници за Южен Йемен. Идете в блок „Б“, стая 217-та. Съветникът за Куба! Аз. Капитан Суворов? Да. Последвайте ме. Млад, строен майор ме води покрай някакви дълги огради и стифи от зелени сандъци. Насам, капитане. В малкото дворче ни чака санитарен автомобил с червени кръстове. Моля, капитане. Вратата се тряска подире ми и колата тръгва. На два пъти спира — сигурно за проверка при излизане от забранената зона. И ето, возят по Москва. Знам, че ме карат не по прекия път, а из улиците на големия град. Колата често прави завои и дълго стои пред светофарите на кръстовищата. Но това са само мои предположения. Не мога да видя нищо — прозорците в купето са матови, като в затворнически вагон.